В своята история,българинът винаги е крещял.Крясъкът като най-сериозното доказателство,че човешкото същество не може да изневери на собствената си природа.Крясъкът като един своеобразен топос в съзнанието на българина,като един  много важен психологически символ,обединявал поколения българи в нашата история.Той се е проявявал досега в най-различни ситуации : ситуации на робство,свобода,свободия, болка,смърт,трудности,поражения,победи,радости,празненства,бунтове,проглеждания,оскотявания,битки,войни,болести,промени,всеобщо народно опиянение и всеобща национална покруса.Крещенето в историята ни не може да бъде сравнено с никое друго национално писукане.То се е осъществявало един път с половин уста,омекотени тонове и неизказани докрай емоции.Друг път  безмълвно,дълбоко  в непознаваемия  вътрешен свят на българина при разговор между мисълта,съвестта,страданието,хаоса от химери,въжделения и стремежи.Трети път с неповторимия балкански глас,разцепващ въздуха на времето на две и олицетворяващ цялото онова чувствено многообразие,скатало се в най-непроходимите кътчета на богато напоената със шарените багри на Изживяното българска душа.Чорбаджията викал от радост,когато съумявал да ожени щерката си за знатен момък,удряйки по една ока ракия.Робът надигал вой от болка,когато насилникът изгарял сакралния му дом,завземал свещената му земя,врязвал шрапнела си в корема му,разрязвал на две малкото му момиченце и взимал за еничарин момчето му.Българските войници ревaли от радост с викове „Ураааааа !“,когато превземали на нож поредната непревземаема крепост или когато печелели поредната неочаквана победа.Българската жена крещяла от унижение и страдание,докато я изнасилвали безнаказано.Българският апостол бързал да  изкрещи за последно „България“, радостен,че изпреварва неизбежната и дори желана смърт,която впоследствие  заспивала на устните му.Оцелелият по чудо божи наместник дерял гласа си от състрадание по изгорените дечица в светия храм.Свободните българи крещели „Да живее България“ навръх Балкана,виждащи същевременно все още несвършилото караоке на Смъртта в подножието.Българският селянин извиквал от радост с поглед, насочен в Небето и пръсти,чертаещи Разпятие на гърдите,когато Бог помагал на посетия в  свещената Земя живот.Красивата българка пеела с пълен глас китни народни песни по време на жътва и леко си тананикала същите,докато приготвяла Софрата,грижела се за продължението на рода или карала децата си да се подготвят за школото и да посещават неделната литургия .Нейният мъж поемвал смело тежки народни песни в механата,за да издържи традиционното надпяване.Бъдещите сродни души се надигравали до безкрай под звуците на гайдите ,зорко наблюдавани от развеселения и одухотворен социум.Селото крещяло от тежката болест,която го била покосила,приемало това за знак на провидението и разчитало знаците на естеството според своите вярвания,ритуали и традиции.Сърцето на младото дете викало от радост при първия досег с вярата, а душата на юношата издавала едва доловимите звуци на човешкото достойнство,породени от изпълнения дълг към семейното огнище,родината и себе си.Юнакът ревял от радост,когато тръгвал на първа и последна битка,защото знаел,че смъртта значи свобода,а мотивът за завръщането е безкрайно илюзорен.Бащата се провиквал леко, с щастливи нотки, на собствената си съвест,когато виждал съграденото семейно огнище и въздишал тежко и  едва забележимо,когато то бивало разрушено под напора на Времето и променените ценности.Вътрешният свят на майката сияел,когато тя съумявала да се погрижи за паметта и да продължи традициите.Попът с тих и покрусен глас се провиквал,когато насилниците палели свещените книги,но и щастлив се извиквал на чувството си за благочестивост,милосърдие и себеотрицание,кланяйки се на Бог и Родината, кръщавайки младото българче и прощавайки греховете на клетника.Учителят радостен се провиквал на себе си или на другарите си,когато съумявал да помогне на Родината,да посее кълновете на Просвещението и Родолюбието у младежките сърца,да разсее съмненията на незнанието.

Сега българинът също крещи.Но достатъчно изкуствено и винаги за нестойностни неща.Ние дори не можем да си представим истинска болка или страдание.Не сме способни на състрадание и милосърдие.Не съумяваме да се порадваме на щастието си,без да започнем да го приемаме за даденост.Не сме изживели нищо,а си мислим,че познаваме живота.Искаме оставки на правителства и избори,а нито назначаваме така необходимото ни Просвещение на работа при нас,нито имаме отговорността да направим верните избори.Викаме „демокрация,демокрация“,без  да осъзнаваме,че не всяка селска тиква може да бъде брюкселска или вашингтонска,а и не и нужно – да не мислите,че те са златни ? Надигаме вой против всичко и всички,обвинявайки Света,Държавата,Природата,Живота и Съдбата в маскарлък и конспирации.Лаем по чуждия талант и одумваме успехите на този до нас,убивайки всякакво достойнство и самоуважение у самите нас.Викаме на себе си „бягай към Чужбината,брате,спасение тук няма“.На децата лекичко и невинно им се нашепва същото…Тийнейджърите викат „Свободия“ в местните дискотеки и клубове,тези съвременни механи на смислеността,съхраняващи българските традиции и волята ни за борба в епичните мигове на всеобщото алкохолно опиянение.Обиди,грамада от озлобени крясъци хвърчат към учителите и ненужното Просвещение.Чалгата като Култура е новият хит .Хитът на сезона,благоговение и духовен балсам за млади и стари. От светия храм  отеква камбаненият звън на нашата „набожност“,която викаме в трудните и тежки моменти от нашето ежедневие.Бога има вече много имена,а ние се чувстваме все по-самотни,без да си го признаваме.От домовете,които вече са се превърнали в обикновени апартаменти и къщи,се чува сподавеният рев на вечно „неразбраното“ съвременно дете,растящо в социалните мрежи и готово да извърши саможертва в името на митичния Айфон. Бащи,майки и студенти шепнешком планират стъпването на почетната стълбичката на  Успеха.Силно крещене,брате ! Едно такова обединяващо,смислено,готово за съзерцаване ! Крещи българският юнак ! И то толкова невъздържано,толкова патетично,смело и гордо,че все едно тръгва на война със себе си или с авангардно замаскираните потисници,все едно не е забравил да помни и да обръща Историята с хастара навън,все едно не е разрушил Пантеона на българските светини в съзнанието си,все едно не е забравил какво всъщност е България,все едно не е избягал от собствената си съвест и природа,все едно не е превърнал семейството в обикновено съжителство на индивиди между четири стени,все едно не е смесил кръвта с миризливите изпражнения на ежедневното и воднистия егоизъм на епохата,все едно не е поругал вярата,все едно не е захвърлил Просвещението и Истината на пазара на сношението с постулати,все едно не е предал себе си и децата си,изпращайки ги по Чужбината да търсят пустия келепир на живота,все едно не е забравил,че сирената на 2 юни не е аларма за започнал пожар пред панелката,все едно не е започнал сляпо да възхвалява Европата,все едно не е проявил смелостта и куража да извърши дълго осмисляната саможертва в името на Материалната Свобода,все едно не е обвинил живота,съдбата и държавата за собствена си нищожност,все едно не е казал лоша дума за сънародника си,все едно не е наредил безмилостно успелия,все едно не е забравил да се преклони пред фалшивите кумири на времето,все едно не е упражнил апатичността и скотското си съществуване в ясно очертаните граници на днешното безвремие.Все едно ти е,нали ? Или ще ме опровергаеш ?

Престани да се кланяш на някакви идеологии и теории.Проникни в човешкия характер,разгадай как са закодирани универсалните ценности в днешното време и как можеш да ги отключиш.Защото повярвай ми – те са ни безкрайно необходими.Погледни народа и психологията му през призмата на една опозната душа,една добра дума и едно достойно дело.Замисли се за истинския български живот – този извън неповторимите ни „мегаполиси“.Вгледай се в българското село например,и виж колко болка и отчаяние има в неговото излъчване.Колко опустяло е то.Колко буренясало.А какво е било преди ? Не бягай от замисления и тъжен поглед на бай Иван,който има 200 лв.пенсия,постоянни болки в кръста от малоумните ТКЗС-та и две дъщери,забягнали в Щатите.Не потискай чувствата,които не можеш да опишеш,когато чуеш гайда в Родопите.Погледни отрудената българска жена,покажи човечност и приеми искрената й усмивка.Загледай се в безкрайния Балкан и се опитай да чуеш песните,които подема той всяка вечер. Усети галещите звуци на българската класическа литература и  поучителните викове на Миналото.Прояви толерантност към крясъците на Истината и тях издигни на пиедестал.Не мисли прекалено много,чувствайки прекалено малко.Изкрещи,че си българин,без да се срамуваш от това.Не подхранвай всеобщата ни национална комплексарщина с някакви невзрачни житейски ритми.Обиколи България,за да чуеш историята на истинския български живот от първо лице.Не крещи, без да чувстваш истински,без да познаваш себе си и България,не допълвай арията на вечното всеобщо оплакване,не оправдавай нехуманността си с банални строфи.Не крещи,ако не вярваш в мечти и нямаш идеали.Не искам да слушам вечните ти оправдания.Докога ще оправдаваш своето бездействие с чуждата порочност ?! Изкрещи,че можеш да се промениш ! Изкрещи,        че нямаш правото да бъдеш такъв ! Изкрещи,че си го осъзнал ! Направи го !

                                                                                                                                                Ботев