От доста време насам ме мъчат много и най-различни мисли.Сякаш искам да изживея всичко човешко за един-единствен миг,за да мога без свян и притеснения да декламирам пред собствената си съвест и съзнание,че нищо човешко не ми е чуждо.Да опозная многообразието на човешката душа за ден.Да напоя своята с всички възможни чувства и впечатления,породени от богатата колекция човешки характери,трудното за опознаване късче истински Дух на Времето,скрило се зад съвременния Еверест на сгрешените дебати и неосмислените ценности,дълбоката и като че ли постоянно търпяща странни метаморфози българска народопсихология.Да изчета всички дебели и прашни книги на поети,философи,учени,революционери и акумулатори на вечния човешки прогрес от Сътворението до наши дни,за да си дам сметка за определени закономерности в развитието на Човека,Историята,Времето,Нациите и пр.,без да губя крайно приветливото си чувство към изключенията,част от които не потвърждават правилото,а създават ново такова.Да разбера какъв съм всъщност тук и сега,за да бъда една идея по-близо до това да разбера какви са другите утре.И още множество трескави мисли,които сякаш аз съвсем мазохистично предизвиквам,за да могат те да дойдат и да ме мъчат без да им мигне окото,пък камо ли да ме оставят аз да мигна.И една единствена цел,обединяваща всички тях,а именно : да систематизирам определени послания (като теоретична платформа + модел на поведение в обществото и точно определени действия (практическата част),доказващи самата теоретична платформа,т.е тя играе ролята на основна теза,а практическият механизъм  - ролята на аргументите),които да достигнат до ПОНЕ една определена социална група от българското общество,послания,които да се опитат да променят статуквото – аз съм дълбоко убеден,че обществото има нужда от умно говорене и смислени действия,казващи много с малко,показващи,че човек трябва да започне от себе си,щом иска да бъде реформатор  на каквото и да било в обществото, и даващи стойностни алтернативи.Подчертавам,че тук не става въпрос за политически,икономически или идеологически алтернативи,а за алтернативи,свързани с това как може да се подобри образоваността на обществото,отношението му към някакви дори прекалено абстрактни универсални или дори ако искате регионални ценности, вярата,традициите,духовността,проблемното вглеждане в миналото или липсата на такова вглеждане (т.е. фактът,че забравяме да помним и не знаем точно как да си научим уроците от Историята,ако допуснем,че тя дава такива),отношението на всеки един човек към самия него,темата за патриотизма,прогреса,индивидуалното и общностното,личностното самоусъвършенстване и прочие. Искам да разбера КАК бих могъл да проектирам категорично и ясно определени послания,които са важни не само за мен,а които би трябвало да бъдат важни за всички българи и то без да плагиатствам чужди модели,готови теории,вече пробвани идеологии или зреещи нови такива.Да разбера КАКВИ точно трябва да бъдат тези послания,за да бъдат предварително калени във вечно лаещата,но много чест беззъба българска критика,достатъчно ясни и близки за поне една определена социална група от днешното българско общество,достатъчно добре обосновани с аргументи от най-различно естество,достатъчно силни в своята истинност и  взели достатъчно опит и мъдрост от българската,европейската и световната история,философия,литература,култура,душевност,достатъчно добре приспособени или приспособими към днешната българска реалност,звучащи едновременно абстрактно и конкретно.Да разбера ЗАЩО ми е необходимо всичко това и защо би било необходимо на определените от мен реципиенти.И естествено,да се опитам да определя точно и ясно към кого ще бъдат насочени въпросните послания и защо.Може би точно в този момент от тази очертаваща се дълга пледоария,цъкащият с език читател -песимист ще каже,че надеждата умира последна,но и тя умира.Оптимистът ще каже,че тя все пак умира последна.Аз ще кажа,че не е важното кога умира или как,а дали преди това е живяла.Защото България има нужда именно от нейния живот,пък бил той тежък и борещ се с вятърни мелници.

         Аз съм доста млад патриот,обичащ до фанатизъм България,опитващ се всячески да подобрява знанията си за Родината,света,живота и себе си,развивайки същевременно с това своя интелект и воля,но това не ми пречи да бъда разумен идеалист.Аз не си правя илюзии,че на моята възраст мога да бъда всичколог и да променя статуквото в обществото ни с магическа пръчка,крещейки колко много обичам България.И не само защото тепърва започвам висшето си образование,издържам се сам и чисто физически и умствено не би било възможно да прочета,осмисля и преобразувам в думи и дела всичко онова,което искам да прочета и интерпретирам,всичко онова,от което мисля,че имам нужда,за да постигна гореизброеното точно на момента.А защото на тази възраст не мога да се запозная с множество обикновени български истории,същевременно изживявайки ги и взимайки от тях необходимото,не мога да обиколя цяла България за час,не мога да изготвя много подобрен и обширен анализ на определени социални групи от българското общество и на нашата народопсихология,не мога да се срещна с реалните измерения и проявления на живота и българката душа навсякъде из страната и то едновременно.А всичко това е важно за посланията,които искам да акумулирам.Не се оправдавам,а казвам какво не мога да направя категорично на тази възраст или за един месец например,но това не значи,че по принцип не мога или че няма да го направя.Защото това е важно.Аз не винаги се вслушвам в съветите за живота на по-възрастните от мен (да речем поколението на моите родители),защото голяма част от тези съвети или констатации са напоени с предразсъдъци и са плод на едно стереотипизирано мислене.Аз уважавам по-възрастните от мен и не ги съдя,нито се опитвам да ги поучавам.Изслушвам ги и ако има нещо за взимане от чутото,го взимам и използвам.В едно обаче по-възрастните от мен са прави – човек трябва да е изживял определени неща,за да ги разбере наистина добре,колкото и клиширано да звучи.Съгласен съм с принципа,а не с конкретността,която му придават по-възрастните,лепейки някакви отдавна отработени етикети.Просто не съм съгласен с твърденията,че всеки изживява еднакви неща от живота,чувства ги по еднакъв начин и ги разбира едностранчиво на точно определена възраст.Аз го осъзнавам с всеки изминал ден,а книгите като добавка помагат много в това отношение.Но пак повтарям : с принципа съм съгласен – каквото и да правиш,трябва да го живееш този живот,а това може да се случи,само и единствено ако си сред хора,истории,процеси,ситуации,обстоятелства.В противен случай се трупа мъдрост и печал от прашните (но много обичани от мен) страници на Познанието,а в крайна сметка,няма споделяне и реално осмисляне на нещата – изгубил си живота и света,както би казал Далчев.Много хора,главно младежи, подценяват истинските стойности на изживяното,което може да има само и единствено лош резултат за тях,а същевременно показва доста ограниченото им авантюристично и младежко мислене в това отношение.Безпардонна бунтарщина със слаби аргументи,никой не е по-силен,мъдър или стар от Времето,приятели.Същевременно си давам ясна сметка какво познавам и какво знам със сигурност,следователно какво мога да кажа убедително и какво разбирам наистина,без да забравям,че изхождам от позицията на човек,който иска да каже и направи нещата,които би трябвало да бъдат важни за обществото и които категорично ще подобрят неговия живот,дори ако искате и от чисто материална гледна точка.

Моя милост е наясно с две неща (не само с тях,но в тази статия ще разгледам именно тях),които са изключително важни за мен и наистина вярвам,че трябва да са важни за обществото : първо,че образователната ни система е в абсолютен колапс и че се нуждае от спешни реформи ; второ,че принципът на постоянното Просвещение и ограмотяване са основна част от така необходимото ни „личностно самоусъвършенстване” и винаги са били основа на вечния човешкия прогрес и промените в света.С тях ние можем да водим едно по-смислено и достойно съществуване – такова,каквото всъщност искаме,без дори винаги да го осъзнаваме.

Образователната ни система я познавам,защото самият аз продължавам да бъда част от нея и защото натрупах немалко впечатления и от университета.Същевременно имам доста приятели учители,а и се сприятелявам с някои професори,така че мога да твърдя,че до известна степен съм наясно какво е положението и какви са настроенията и от другата страна на образователната барикада.Най-големите проблеми не са техническата изостаналост и липсата на иновации в тази сфера в много училища и университети в България.А най-вече структурата на самата система и принципите,които се влагат в нейното задвижване.В следващите немалко редове ще акцентирам върху началния етап на образование.Голям проблем,поне според мен,е ефективността.Още от първи клас на учениците им се повтаря,че те трябва да изкарат точно определени оценки – това е апогеят на житейското съревнование в първи и втори клас например.Много родители не помагат на учителите,като обещават на децата си „пищни” угощения и подаръци в сферата на технологиите и финансите за изкарани отлични оценки.Както би казал Хамлет в днешно време и то ако не  го отстранят от образователната програма : Просвещение или Угощение,това в въпросът.Същевременно не се учат предмети,които са изключително важни са развитието на аналитичното и логическо мислене  у един подрастващ.Такъв предмет е логиката (математиката си я знаем).Тя трябва да се учи още в началното образование.Нямам предвид да се преподава диалектическа или формална логика на първокласници,а просто някои основни логически и мисловни операции,дори ако искате различни игрички,включващи подреждане на фигурки,думички,знаци и подобни неща.Ние всички знаем,че формалните науки се занимават основно с вътрешните свойства на различни формални системи,обръща се сериозно внимание на определения и термини,а това спомага за изграждането на определена мисловна система за правене на изводи.Мисленето като чисто психологически и логически процес започва да бъде потискано още в началния етап на образованието ни,грешно е да се търсят причините някъде към 11-12 клас.Не се изучават и предмети като социология,която спада към т.нар социални или обществени науки.Те се занимават с човешкото общество и изследват закономерностите в него и многообразието му.Ако една образователна система е добре изградена и разполага с необходимия учителски потенциал,то тя би могла да обясни по разбираем и адекватен начин на един третокласник какво представлява социума и колко е важно да имаш някаква роля в него и да бъдеш социално отговорен,какво представлява общественото възпитание и колко е важно то в индивидуален и обществен план.А не в 12 клас да учим предмета „Свят и личност”,при положение,че ние вече би трябвало да имаме някаква сравнително солидна представа и за двете понятия от общественото и интелектуално възпитание,което ни се е давало досега у дома и в училище.Да не говорим,че в часовете по този предмет се учи как се правят проекти ( в 12 клас ????),какво представляват думички като „гражданско общество” и „демокрация” (пак повтарям,в 12 клас ?) и колко човеколюбиви са принципите и политиките,изповядвани и налагани от вездесъщите ни евроатлантически партньори.Предмети като логика и социология биха дали на тепърва прохождащите в образователната система на живота ученици едно солидно обществено възпитание (тук дори може да се компенсира в известен аспект липсата на такова от семейната среда) и биха положили основата на едно сериозно аналитично,рационално,критично,логическо и задълбочено мислене,което ще позволи на бъдещите изградени личности да се вглеждат  надълбоко в себе си и останалите на всякакво ниво, несъвършенствата на гражданското ни общество,политическата ни класа,социално-икономическото ни положение,проблемите от различно естество в света и живота и какво ли още не.Пък и ако се научат малчуганите на състрадание и солидарност към себеподобния,още по-добре – като че ли те малко ни липсват днес,а същевременно безочливата ни и неразумна търпимост и толерантност са ни превърнали в най-раболепния и съобразяващ се с всичко и всички народ в Европа.Ако разбирате,аз пак говоря за принципната част в системата на образованието.Вие всички сте се наслушали на теории и предложения за конкретни реформи в образователната ни система.Голяма част от тях са свързани с техническата изостаналост на образователните ни ведомства,финансите,с които разполагат училища и университети (респективно заплатите,които се раздават на учители и прочие) ,прекалено късната профилираност  на учениците в определена сфера на науката,която по-късно не им позволява да отговорят максимално подобаващо на изискванията на пазара и той да им даде възможност да работят и да изкарват прехраната си ,и алтернативните държавните политики в сферата на образованието,които евентуално биха били правилни и продуктивни.Аз се опитвам да гледам на нещата от малко по-различен ъгъл. Сами разбирате,колко е важно да се изучават определените от мен предмети (науки,дисциплини,направления) още в началното образование.Но не само това е належащо,поне според мен.Освен принципите в образованието,е важна и методологията на преподаване,защото тя играе и немалка роля в методологията на възприятие.Всъщност,тя и самата методология може да се счете са някакво принципно положение или политика в образователната ни система,както и гореизброените неща,около които се правят предложения за реформи.Нямам нищо против да ги възприемате така,аз просто правя едно условно разграничение за себе си.Иначе,по по-различен начин трябва да се преподават хуманитарните науки и по точно,най –основните за мен – история,философия,литература,изкуства (музика,изобразително изкуство).Тези предмети (специалности,профили,дисциплини,направления,науки,както искате ги наречете) са изключително важни главно за две неща : първо,малкият ученик да започне да научава все нови и нови неща за света,живота,изкуството,хората,епохите,нациите,историята,универсалните изконни ценности,естествено пречупвайки всичко това през следната призма : изследване на човешката природа,използвайки аналитични и критични методи,прекарвайки наученото и през собствените си изживявания.Това предполага провокирането на едни по-дълбоки интерпретативни способности у подрастващия,а това предполага той да не се превърне по-късно в лесно манипулируема от обстоятелства,процеси и хора работна ръка,мислеща основно за материалния аспект от живота.Защото това автоматично значи,че в обществото започват да се събират индивиди,които не проявяват никаква толерантност към някакви абсолютни ценности,умеят да се движат само по повърхността на важни и съвършено дълбоки философки,политически и обществени теми и проблеми,и не изпитват никаква необходимост постоянно да подобряват своя интелектуален и мисловен капацитет,своето аналитично и критично мислене.Второ,тези предмети (а естествено и останалите,споменати от мен) полагат основите,освен на едно аналитично мислене и обществено възпитание,и на една богата обща култура.Същевременно няма нищо лошо някои деца да развият в определени граници ирационално мислене,което не е опасно,ако детето е родено,за да бъде творец и да се занимава с изкуство например.Аз винаги съм вярвал,че в човешката история,е било съвършено грешно да се правят постоянни опити за даване на разумни и логични обяснения на неща,които просто трябва да се изпитат и да се съпреживеят чисто психологически и които са пряко свързани с вродените възможности на човека да пише,рисува или пее.Много е важно как се преподават историята,философията,литературата и изкуствата,защото образователният процес е двустранен процес.Учителите не трябва да насочват вниманието на учениците към суха фактология и хронология,или към някакъв патетичен и пословично известен литературен или музикален цитат ,а трябва да се опитват да обясняват същите,систематизирайки някакви поуки и изводи и да ги предоставят обективно и безпристрастно на учениците,за да могат последните истински да се обогатят от истинския смисъл на една наука или предмет.Ученикът трябва да разбере как да си взима уроци от всяко едно нещо и да го усеща със съществото си (някои неща повече,други по-малко),а не как да зубри славословия,формули или дати.Ако се научи постоянно да си прави някакви свои изводи на ниво най-вече СМИСЪЛ на нещата (естествено,че има смисъл и в множество ирационални явления и процеси),ученикът в началното образование има голям шанс да помисли за един според мен недоосъзнат и недооценен феномен,който аз наричам „личностно самоусъвършенстване”.А именно : той да развие у себе си необходимостта през целия си живот постоянно да калява интелекта,мисълта,волята,духа и тялото си,воден от идеята,че ако той бъде просветен,знаещ,можещ и развиващ се и доста хора от обществото бъдат такива,то самото общество няма как да бъде различно.А ако се чувства самотен в своето постоянно самоусъвършенстване,то да вярва,че именно това е правилният път,който може да предлага еволюции и революции.Осъзнатата потребност от постоянно ограмотяване и развиване на критична,аналитична и/или рационална мисъл (пък и в много случаи естествено и нерационална,която е много характерна за хората,занимаващи се истински с Изкуство например) е основен момент в осъзнаването на факта,че именно отделните човешки единици,със своята воля,компетентност,интелект,ум и конструктивно мислене и съмнение,ако се обединят,съумеят да направят точните компромиси в точния момент и повярват в своята правдивост,имат абсолютно всички възможности да превърнат обществото и Родината в тяхна проекция,която да бетонира именно желаното и истински осъзнато от тях правилно,достойно,смислено статукво.

   Искам да направя четири уговорки,свързани с предоставените от мен тези за някои принципни промени в образователната ни система в нейния начален етап (а и не само в него).Правя ги,защото го дължа на четящия,респективно и на себе си.Ние трябва да се научим,когато изразяваме и се опитваме да защитим теза/тези да оглеждаме нещата от всички ъгли,да се опитваме да даваме максимално добри аргументи,да проявяваме толерантност и разбиране към различните гледни точки,критики,позиции,които са изказани по даден въпрос или евентуално могат да бъдат изказани след нашите виждания по него,като същевременно се поставяме на мястото на онзи/онези,които ги изказват.Така според мен  можеш да изразиш себе си много по-обективно,без да пренебрегваш факта,че и другите имат пълното право,а и в много случаи и основание, да се опитат да направят същото.Та,уговорките и обяснителните бележки са на ред.

ПЪРВО.Честно казано,винаги ми е било тъжно за българските учители.Или по-точно за онази част от тях,които осъзнават несъвършенствата на системата и знаят какво трябва да се промени  в нея.Те са принудени да се съобразяват с държавни политики,мързеливи,апатични и изпълнителни директори,късогледи колеги,глуповати и невъзпитани ученици,родители-многознайковци и крайно недостатъчни финансови стимули на фона на работата,която вършат.Тези учители аз не мога да виня,а жалкото е,че обществото не иска да ги разбере и да им предложи помощта си.Защото същото това общество много често забравя,че в крайна сметка учителите са работници и си имат работодатели – те трябва да спазват определени правила,налагани от държавата или от съответното ведомство.Впрочем,това важи и за университетските преподаватели,с част от които аз имах честта да се запозная досега,с други изпитах полъха на безчестието,популизма и липсата на желание за изнасяне на лекции по дадена дисциплина,камо ли по дисциплината „житейски правила,които искам да ви предоставя наготово и които ще ви накарат да осмислите и изживеете всичко около вас по-добре“.Ние трябва да се научим да изпитваме благодарност към учителите и университетските преподаватели,защото противното значи издевателство над личностното ни достойнство и унищожаване на самоуважението ни.Но според мен,не сляпо уважение и безпрекословна благодарност към цяла една прослойка,което е много вероятно,имайки предвид като че ли вродената склонност на българина към крайности,общи знаменатели,свръх идеализации и прибързани оценки.А уважение и благодарност към тези,които са добри,компетентни специалисти и професионалисти,и които същевременно не се страхуват да изразят себе си когато трябва ; които съзнават предимствата и недостатъците на системата,в която работят,и това не им пречи по един или друг начин да се опитват да я направят такава,каквато трябва да бъде според тях,нищо че биха се чувствали и се чувстват като донкихотовци (а ако виждат само предимства,то нека вършат добре професионалните си задължения,щом всичко е наред според тях),било то с различни послания,жестове,действия или някакви смислени изречения,изпуснати „по погрешка“, „случайно“ или пък съвсем умишлено в класната стая или задушната аудитория. ; които не бягат от отговорността да се опитат да превъзпитат невъзпитаните в границите на учителските и преподавателски правила,компетенции и възможности,без да се съобразяват винаги с недобре осмисленото недоволство на работодатели,родители,роднини,колеги или институции ; които изразяват аргументирано своите мнения за важни обществени въпроси,дори извън тяхната работна сфера – това е социален пример,който може да даде повод за преосмисляне на поведението и мисленето на една цяла немалка интелектуална прослойка и интелектуалното и мисловно влияние,което тя може да оказва на общественото мнение,извън своята професионална сфера ; които са откровени бунтари,опознали до болка различността,които не се притесняват да изразяват себе си и позициите си,дълбоко вярвайки,че помагат на учениците или студентите си.От останалите не всички са за уважение и не всички заслужават благодарност – не мога да приема,че трябва да уважавам и да съм благодарен на някого по презумпция заради обществената длъжност (пък било и то учителската такава),която заема,без да отчитам до колко съответният човек е добър професионалист и до колко е склонен да защитава собствените си принципи,независимо дали е поставен под нечовешкия натиск на материалния недоимък,нестихващите удари на критиката и одумването или хаотично организираната система.Още повече,когато става въпрос за учители и университетски преподаватели – те трябва да Просвещават,а няма как да го правят,ако не носят Просвещението в себе си,не вярват в него и не са готови да го защитават,а не да оправдават с всякакви аргументи своята морална,обществена и личностна неангажираност.Освен това,материалната необезпеченост не може цял живот да бъде единствено извинение за неизпълнения дълг към обществото и съвестта,макар че аз много добре разбирам тези хора,защото самият аз не съм неповторим богаташ,а и със семейството ми съм преживявал много тежки моменти от тази гледна точка.А и много добре осъзнавам,че интелектуалният труд е много по-тежък и труден за практикуване от физическия – казвам го като студент,който чете и учи страшно много,но и който е работил каква ли не обща физическа работа и много добре знае какво е да се трепеш по цял ден за 25-30 лв.

ВТОРО. Когато говоря въобще за образователната система,нейните принципи,проблеми,кадри ,методи и евентуални бъдещи промени,няма как да подценя релациите не само на ниво учител – ученик (част от които разгледах по-горе),а и на ниво система-ученик.И за двете нива на отношения,особено за второто споменато от мен,изключително важен фактор,който трябва да се отчете,е семейната среда.Трудно е да се говори обективно и безпристрастно за нея,защото обикновено изразяващият мнение няма как да не е зависим от емпирията,която не е натрупал,е натрупал или натрупва в неговата собствена семейна среда.Тук аз няма да ви споделям надълго и нашироко своите собствени виждания за това каква трябва да бъде идеалната семейната среда или каква е всъщност моята,защото от една страна това би било крайно субективно,а от друга не смятам,че с нещо съществено ще допринесе за обогатяването и изясняването на тезите,които лансирам в тази статия.Само ще нахвърлям някои щрихи.

Всички сме запознати с клишето,че първите седем години от живота на едно дете са изключително важни.И според мен,до голяма степен е така.Има някои основни неща,които аз възприемам като един своеобразен възпитателен минимум,който трябва да бъде покрит от съвместните усилия (но естествено повечето родителки такива) на деца и родители.Този минимум включва – какво да е отношението на детето към по-възрастните,към Родината,роднините,родителите,семейството и непознатите и дори към някакви основни човешки ценности и проблеми (пък даже и въпросът за парите,успехът и щастието),които могат да бъдат обяснени с елементарни примери („Това е лошо моето момче/момиче,а това е добро,това е правилно мамче,а това не,това не трябва да го правиш мамче,а това да…“ ,четене на приказки и т.н.).Минимумът също включва родителите да научат детето си как да се държи на обществени места (т.е тук вече започва по някакъв начин да се клони към темата „социум“,което е важно за бъдещето развитие на детето (и би било добре за него,ако то учи социология в началното образование),ако родителите му не искат до да се отдаде на аскетизъм,отшелничество или комплекси),как да се храни правилно и какви обноски да има в ежедневното общуване със себе си и другите хора (поздравяването на хората и забраната да ги прекъсваш докато говорят,оправяне на леглото,миенето на зъбите и други подобни).Между другото,няма да е лошо да се сещаме за това клипче,когато говорим за възпитание на млади българчета : http://www.youtube.com/watch?v=-_0KUJvetLI Какво обаче се случва,когато този минимум не е налице и семейната среда не е от най-приветливите ? Кой е виновен после,когато детето стане част от образователната система и видимо не може да контактува добре с нея ? Директорите,държавата,учители ?  Според мен децата,които тръгват на училище овладели една немалка част от възпитателния минимум,не биха изпитвали чак толкова големи проблеми да се социализират и да не създават проблеми от всякакво естество на образователната система.Такива деца лесно могат да бъдат научени на много неща,стига системата да е проектирана добре.Обикновено тези деца са интелигентни и одухотворени и могат да бъдат пластилин в ръцете на учителите (и съвместно с това и на родителите).Тези деца ще си дадат вид,че лесно се подават на всякакви внушения,но всъщност ще споделят вкъщи всичко и под някаква форма,с помощта на родителите или без нея,ще достигнат до някакъв извод.Обикновено при такива деца не се стига и до напрегнати отношения между родители и учители (образователна система),защото самите родители в повечето случаи са мъдри,интелигентни и възпитани хора,разбиращи достатъчно добре колко важна, сложна и междинна е ролята на учителя и училището.Тук в повечето случаи имаме ситуации на взаимопомощ между ученика,родителската институция и образователната такава.И ако системата е по-съвършена и реформирана правилно,то тези деца могат да бъдат превърнати в едни невероятни личности – не че това и сега не се случва,но обикновено самите деца трябва да полагат повече самостоятелни усилия,които същност могат да си спестят,защото има неща,които може и трябва да ти се обяснят,преди да се опиташ да ги разбереш сам.Естествено,има и изключения от горепосочените положения,но това е неизбежно.Големият проблем обаче  в основното отношение семейна среда-образователна система идва от  децата,които не са израснали в една здрава семейна среда (разделени родители,постоянни скандали между тях и пр.).Няма смисъл да описвам богата гама от проблеми,които евентуално могат да възникнат.Нито пък искам да обвинявам семейства или да лепя някакви определения, без да съм запознат с конкретни ситуации в случая или пък да се опитвам да поучавам някого.Невинаги всичко зависи от човешките същества,но и невинаги всичко зависи от нещата,които са извън тях.Тук има множество детски характери,които са обременени.По-борбените,самостоятелни и умни от тях се опитват да овладеят възпитателния минимум сами или да си създадат собствен такъв.Те обикновено първо започват да ненавиждат света и обществото,осъждайки ги същевременно с това,а после тази ненавист преминава в някаква борбеност,целенасоченост и амбициозност.Обикновено такива деца успяват в крайна сметка да постигнат някакви успехи и в своите очи да победят живота,защото се борят сами,не получават нищо на тепсия,не им тежат очаквания,но пък за сметка на това им тежат много други неща.Трудностите обаче каляват характера.Има и други деца,чиито проблеми се задълбочават още повече.Всъщност,такава обремененост и  подобен род проблеми могат да се наблюдават и при деца от уж здрава семейна среда – не смятам,че когато се говори за семейства и характери може да има точно определени и готови типажи,които да се „напасват“ към конкретни ситуации,макар че Толстой започва романа си „Ана Каренина“ по следния начин : „Всички щастливи семейства си приличат.Всяко нещастно семейство е нещатно по своему.“ Иначе,важният въпрос е този : може ли и трябва ли образователната система да помага на такива проблемни деца,а по този начин в някои случаи  и на техните родители и семейства ? Отговорът ми е : Да. Но в определени граници.Родителите не трябва да очакват учители или директори да завземат техните функции,както и учителите не трябва да пренебрегват своите задължения в сферата най-вече на общественото възпитание.Същевременно всички те трябва да разберат,че всъщност играят в един отбор и мачът би трябвало да е благотворителен за децата.Не трябва да се пренебрегват институционалността и правилата,съгласен съм.Аз именно затова описах по-нагоре каква трябва да е образователната система дори само в началния си етап,за да играе ролята на един вид обществен и индивидуален възпитател.Вече сте запознати и с мнението ми за някои дисциплини,които се преподават в този период,както и за други,които под някаква форма трябва да залегнат в учебните програми.По този начин не се нарушава принципа на институционалността и характерните за нея функции,а същевременно се придава на образователната институцията един не толкова консервативен и архаичен облик.Моето мнение е,че в образователната система трябва да има точно определени строги правила,които да се спазват от всички ( в случая естествено и от учениците) – това възпитава друг вид качества,не чисто интелектуални,а по скоро волеви и такива, свързани с трудова и работна дисциплина,които също са много важни за пълноценното развитие на една личност.Единиците (главно учителите) в системата трябва да бъдат способни на състрадание и солидарност,трябва да са приятели на учениците и да не забравят,че преди всичко  ние сме човешки същества,някои по-объркани,други по-малко.Същевременно,едно такова отношение би могло да подобри поне малко живота на онези ученици,които са в тежко материално положение например – то също е важен фактор,когато говорим за връзката семейна среда-ученик-образователна система (главно учители).Преди време църквата,училището и домът са съграждали мирогледа на младия българин и да играели ролята на негови Родители,не виждам причина или сносно обяснение защо тези неща не са ни необходими днес или не биха били такива в едно близко бъдеще.Ние,хората,сме способни на състрадание и солидарност,но като че ли все по-малко се сещаме да бъдем състрадателни,помагащи и солидарни.В това отношение и при това положение доста често можем да се учим от животните.Аз вярвам,че българската душа носи дълбоко в себе си необходимостта да помага и да бъде приятелски настроена към себеподобния,но тази необходимост като че ли остава недоосъзната,а в някои случаи и умишлено потискана от нейните „собственици“,поради различните нечовешки тежести,които предлага изпитанието Живот и които в повечето случаи играят ролята на аргументи в полза на нехуманността и безразличието.Но да допуснем,че на системата всичко човешко й е чуждо.Тогава тя би могла да помогне на учениците, като ги научи да мислят,разсъждават,анализират и откриват смисъла на всичко себе си,доближавайки ги така една идея по близко до тяхната житейска Истина и гарантирайки им един не по-лек или по-прост път в бурените на младежкото и човешко объркване,съмнение,колебание,но със сигурност един по-правилен път,който в много случаи може само и единствено да бъде полезен на обществото и на отделния човек.

ТРЕТО. В края на горната уговорка споменавам материалното положение на част от учениците като фактор,който като цяло трябва да се вземе под внимание при развитието на една личност.Доста по-рано в тази статия ви споменах за проблема в образователната ни система,наречен „ефективност“.Длъжен съм да ви представя и мнението си,свързано с материалното благополучие и т.нар. от мен „ефективен живот“,за да не ме сметнете за някакъв дърдорко-хуманитарист,който използва красиви думи и абстрактни тези,за да избяга от вашата,не се съмнявам,безпощадна и добре аргументирана критика.В началния етап на образование,и донякъде в първите година-две от основното образование,ученикът трябва да натрупа богата обща култура и всичко онова,което вече казах.Това обаче не значи,че говорейки за логика,социология,литература,история ,философия и изкуства,аз съм забравил природните науки (биология,химия и физика).Не.Просто те са по-точни науки.Те изучават природните закони и явления,обикновено без да имат предвид човешката дейност.Това не значи,че не могат да бъдат преподавани по по-интересен и увлекателен начин или че не възпитават у учениците определени качества и аналитично мислене.Ако природните науки бъдат преподавани по начина,който описах,те могат също да наложат у децата една необходимост постоянно да научават нови и нови неща  за живота,света,процесите,явленията – просто те ще ги пречупват през призмата на това,което ми е интересно и това,което могат и знаят добре.Учителят може да обяснява физичния закон за привличането,а ученикът да прави всякакви асоциации с него на всякакви нива,например да се сеща за отношенията между човешките същества. Може би вече ви е писнало да четете за аналитично мислене,критична мисъл и какво ли още не.Задавате си въпроси,свързани с прословутите материални успехи и професионална реализация,които няма да се лъжем – не са маловажни.Веднага ще се опитам да задоволя глада ви.

   В нашето общество се смята,че хората,които изучават хуманитарни науки и изкуства имат в пъти по-малък шанс да си намерят доходоносна работа в сравнения с хората,които изучават науки като икономика,инженерство,бизнес,маркетинг.Не мога да не се съглася с тази представа,защото тя е породена от болезнената действителност,а тя за съжаление не дава много аргументи за обраното,колкото и да ми се иска.Въпросът тук опира до това,отделните хора на кои неща каква роля определят в живота си.Аз иначе съм съгласен с мненията,според които трябва да има една по-ранна и добре осмислена профилираност на предметите в гимназията,след като учениците са влезли в нея (и ако предположим,че гимназията не е частна,с точно и ясно посочени профили).Масово в Европа това се случва в 8-9 клас.Гимназистите започват да учат интензивно от 4 до 7 предмета,избрани съобразно желанията и възможностите на бъдещия кандидат-студент.А не като тук -  да учим по 5000 предмета,а не да съсредоточим вниманието си върху няколко,избрани от самите нас,които са важни не само за нашето бъдещо висше образование,а и въобще за професионалната ни реализация в живота.Аз в 12 клас имах да чета за два кандидатстудентски изпита,при това и двата във формат „тема“,да се готвя за олимпиади и матури,а  госпожата по география например ме накара да направя „бизнес план“,който отнема много време,при положение,че аз съм много далеч от този предмет и той по никакъв начин не е свързан с това,което искам да уча,и с това,с което искам да се занимавам.Основите на географията вече би трябвало да са положени в моето съзнание,а един бизнес план не би могъл да промени наличието или липсата на някаква основа по този предмет в 12 клас.Не че ще ми стане нещо,ако свърша подобна задача,или че не я свърших,но кому, по дяволите, е нужно това ? Това нито ме улеснява,нито ми дава някакво допълнително спокойствие преди изпитанията,които ми предстоят,нито може да ме научи на нещо кой знае колко ново или полезно.Логика ли бе да я опишеш… Аз също така не мога да виня онези,които мислят само за своето кариерно развитие и материално благополучие – стремежът към подобни неща винаги е присъствал в съзнанието на човешкото същество,дори на подсъзнателно ниво.Не съм и против това в България да има повече професионални училища – в Германия например, професионалното училище е обособено като отделен тип/вид гимназия,както и училища,в които специализирано се преподават и практикуват приложни науки.Нямам нищо против ранната профилираност (ама не като днешната официална такава : той след седми клас отиде в гимназията и учи в паралелка еди -си каква,ходи там на някакви СИП-ове и ЗИП-ове и разчита много на учителя,при когото ходи на частни уроци,за да се подготви за кандидат-студентските и зрелостни изпити) и преподаването на определени предмети в 9,10,11 и 12 клас с по-професионална и практическа насоченост.Това предполага „отглеждането“ на едни добри специалисти още в гимназиалния период,които по-късно могат да се превърнат в още по-тесни специалисти в областта си,в която например в България няма много добри кадри,получавайки същевременно едно добро и справедливо заплащане.Ние имаме нужда от добри професионалисти във всяка една обществена и научна сфера.Аз съм за всичко това,но само и единствено,ако преди това се промени коренно системата в началното образование.Защото иначе говорим за някакви болни амбиции и издигане на пиедестал на съвършено грешни кумири и цели,поне за мен.А не е добре да се изпада в крайности,това за българина винаги крие още по-голяма опасност от обикновената такава.Когато си натрупал обща култура и си се научил да мислиш аналитично,критично и задълбочено,преподавали са ти основополагащи науки от всякакво естество методологически правилно,а ти си бил научен на едно правилно методологическо възприятие,свързано с откриване смисъла на нещата (който е ключът и към откриването на тяхното съдържание,а накрая и на тяхната конкретна форма) и едно постоянно зреещо любопитство,а не някакво елементарно назубряне,няма как да се превърнеш в някакъв „специализиран“ или „профилиран“ кретен в основното си образование,а и след това в средното.Пак повтарям – много е важно началното образование + по-възможност предхождащо го едно правилно и добро 6-7 годишно възпитание.Защото ако си налял вече стабилно грешните основи преди основното образование,ще е много трудно да промениш нещо в 5-6 клас,същевременно подготвяйки объркания ученик за гимназията и потапяйки го по-дълбоко в определени науки и сфери на познанието.

ЧЕТВЪРТО. Искам само да спомена на уважаемия читател,че всички мои тези за образователната ни система,с които се запознава той в тази статия,не са преписани на сляпо от европейски и/или световни примери.Да,аз мога да дам такива,и го правя,не само защото смятам,че те показват кои са важните неща за мен или за образованието в Чужбината,а защото дълбоко вярвам,че те са много важни за българската образователна система.Едно е да вземеш нещо стойностно от другаде,опитвайки се или да го нагодиш към твоето общество,или на базата на него да изградиш нещо ново,а съвсем различно е да плагиатстваш на сляпо,както ние правим обикновено с чужди теоретични и практически модели  не в една обществена и научна сфера в България – примерът „политика“.Надявам се да ме разбирате правилно и да правите заедно с мен това разграничение.

Нямам нищо против това,учениците да имат някакви изпити на края на годината/годините в периода на тяхното дванадесетгодишно обучение,стига те да се подготвят и провеждат професионално,с цел : да се види ученикът как усвоява дадена материя и до каква степен я е усвоил.Няма да е лошо подобни изпити да включват повече задачи с отворен отговор,а не със затворен такъв,защото той предполага зубрене,а и дава голям шанс за преписвания и подсказвания.Би било хубаво периодично през годината,учителите да изпитват по всякакъв начин учениците си,невинаги с цел постигане на точно определения брой текущи оценки за срока,които трябва да се впишат в дневника и да се отчетат после пред училищното ръководство,а за да разберат учителите какво още могат да подобрят у себе си и методите си на преподаване ( а по този начин и до голяма степен ще настъпят и промени у учениците) в осъществяването на познавателния процес.

В основното образование,да тръгнеш да превъзпитаваш или да полагаш основни,вече е прекалено късно.Поне за мен.Първо,защото след 5-ти клас нататък  голяма част от учениците и техните родители започват все по-често да мислят за това как бъдещите кандидат-гимназисти да се подготвят за предстоящите им изпити след 7-ми клас,които биха били и входен билет за някоя гимназия.Второ,защото основното образование в момента в България,поне според мен,има за цел да подготви почвата за предстоящата профилираност и специализация на ученика.Това предполага задълбочаване в определени дисциплини и сфери на познанието и в това няма нищо лошо.Стига преди това основите да са положени от семейното възпитание и началното образование,които доста често се подценяват у нас.В крайна сметка,образователната система може да накара и  да научи своя възпитаник как да обогатява общата си култура,но това не значи,че тя е изцяло отговорна за нея до края на живота на този възпитаник.Просто се полагат основните принципи,после всичко зависи от лични и субективни желания,цели и възприятия,семейство,приятели и прочие.

Положението в гимназията вече става отчайващо.Тук допълнително се отглеждат предразсъдъци и стереотипи в мисленето и поведението,предвидими реакции,ясно очертани граници на обществената „нормалност“и допустими различия в нейните ужасяващи реалии.С пълна сила продължава „специализацията“ на сегашните гимназисти и бъдещи кандидат-студенти.Тук вече няма аналитично и критично мислене,няма обществено и индивидуално възпитание,няма солидна обща култура,а да не говорим за някакви по-сериозни и задълбочени знания за българската история,литература и духовен свят.Не може и да има – дъждът на сгрешените дебати и непоставените фундаменти отдавна се е изсипал,а след него се правят някакви жалки опити да се сложи дебела „образователна“ качулка.Късно е,няма обратен път назад,както се пее в една прекрасна българска песен.Четенето започва много сериозно да се делегира – списъците с задължителни четива по литература например го доказват.Младежите като чуят Ботев ,веднага правят асоциация с чутото от техните преподаватели : на матурата могат да ви се паднат тези девет произведения,и колкото и да понапишете,все ще хванете някоя точка – безпощадна ефективност и нулева възможност за осмисляне на каквото и да било.После как да знаят гимназистите какво е свободата като състояние на духа? Няма как,за съжаление…Същото е с кандидатстудентските изпити по литература например – добрият текст е добре спазареният текст,а не добре осмисленият или разбраният.Категорично изразените критерии за проверка на теми по хуманитарните дисциплини (особено БЕЛ), подпомагат интелигентния и вътрешно ограмотен кандидат-студент само в едно отношение – той наистина разбира,че трябва да избира : да се опита да изрази себе си съвсем аргументирано,построявайки различни тезисни парадигми от общоприетите, разчитайки на субективното оценяване и зоркия поглед на системата ; или да играе по правилата,за да стане студент и да сбъдне мечтите на родители,баби,дядовци и лели.Добрият текст внимателно се подготвя по частни уроци и кандидатстудентски курсове – това допълнително калява самочувствието на кандидат-студентите,свързано с възможностите,които им се предоставят за изразяване на оригинални тези и осъществяване на неочаквани интерпретации.Това важи за много предмети,не само за литературата – неслучайно проверителите на теми по история в СУ да речем,постоянно акцентирам върху това,че няма достатъчно сериозна логическа свързаност между подредените исторически факти и събития и плавни преходи между отделните тематични ядра.Да не говорим за масовите философски есета,които се пишат на матури или кандидатстудентски изпити – да се чудиш дали това е есе,съчинение-разсъждение от третокласник или хаотично нахвърлени мисли от средностатистически гимназиален кретен-зубър.Има и изключения,но колко малки и незначителни изглеждат те на фона на всеобщата покруса на Смисленото,Важното и Истинското. Разбира се,отделните паралелки в гимназиите подготвят едни чудесни специалисти в най-различни сфери на науката и познанието,давайки възможност за провеждането на високоорганизирани и качествени курсове по свободноизбираема подготовка.Много сериозно се преподават езиците и компютърната грамотност,като съвсем закономерно не се отчитат предимствата и правилата на безпощадно поругавания Български Език – какво ли ще даде той на гимназиста в тези тежки времена на жестоко съревнование за късче хляб и място на пазара на поруганите ценности ? Същевременно младежите не разчитат само на вездесъщата помощ на образователната система,а си помагат сами,понеже са добре възпитани и високообразовани – те разгръщат до безкрай електронните книги на таблета си,докато пътуват в градския транспорт или преди да се подготвят за кафе или нощен купон.Все едно имат алергия от прах,та ги е страх да припарят до оръфаните,стари и дебели книги в местната библиотека.Това не пречи на българските гимназистите да четат книги за тайната на позитивното мислене,пълната с важни житейски примери биография на Стив Джобс и въобще всякаква чужда литература,но в никакъв случай не и нещо българско ! Комплексът ни за национална и личностна  малоценност е навсякъде около нас,той може да се забележи от слепец,но не и от прогледналите работливи,успели,видели света и Чужбината,демократично настроени Българи.

Вижте матурите на зрелостниците – ето това вече е апогеят на Порното в образователната ни система.Ти трябва да имаш 23 ТОЧКИ,за да си вземеш матурата ! Един обикновен малоумник,който не може,не иска и не знае,сяда да решава матура,за да вземе диплома за завършено средно образование.Кому е нужно това ? Защо е тази мъка за двете страни ? Защо се изразходват пари на държавата за „образованието“ на тези лумпени ? Защо се унищожават допълнително и без това достатъчно строшените нерви на преподавателите ? Страшното е,че после тези гимназисти стават студенти – университетите вече масово приемат с матури във всякакви специалности.Мечтата на Родата е сбъдната,детето учи висше.Нямам нищо против университетите да приемат с матури, стига обаче зрелостните изпити да са направени наистина за зрелостници и да дават една ясна и обективна оценка на знанията,които един ученик е или не е натрупал през всичките тези дванадесет години,а не пародията,която наблюдаваме днес.Не е нормално на последния въпрос на матурата по литература например да се дават точки за добра езикова култура – сиреч,аз мога да съм написал пълни глупости,но ако съм ги написал правилно,получавам точки за демонстрирана добра езикова култура…Не искам и да коментирам какви са „мерките за сигурност“,които взимат квесторите и техните работодатели срещу преписвания и подсказвания.Ако матурите са такива,просто няма смисъл.По-добре да се учи до 10 или 11 клас и да има някакви изпити за всички  още тогава – тези,които ги преминат,нека да продължат със средното си образование и после да издържат едно истинско и сериозно изпитание,наречено матура ; онези,които не успеят или не искат да успеят да приключват с него и да правят каквото сметнат за необходимо.А в сегашната ситуация,голяма част от гимназистите излизат от дванадесетгодишното училищно образование доста неграмотни,крайно незнаещи и безпардонно некомпетентни.След това стават студенти,завършват някакво измислено висше образование,а после започва Арията на оплакването : колко е тежко положението в държавата,колко високи са критериите на Бизнеса,как всичко извън самите нас ни е виновно за окаяното ни и безработно положение.А имайки предвид и склонността у българина (и особено у младия,“начетен“ и „компетентен“ в работата си такъв) постоянно да се оправдава с обстоятелствата,а не да се опитва да ги променя,не съм много сигурен,че нещата в скоро време могат да станат по-добри.Май Достоевски казваше,че човек трябва да сграбчи обстоятелствата и да ги сложи в джоба си.

За висшето образование в България не искам да развивам каквито и да било тези.Имам много какво да кажа,но ще запазя коментарите за себе си.Поне засега.Просто все още не мога да кажа,че познавам в достатъчно голяма дълбочина системата на висшето образование в България (защото тепърва „прохождам“ в нея),въпреки че съм натрупал и немалко впечатления.Изложеното дотук и без това ми натежа достатъчно,а за един сериозен анализ на висшето ни образование си заслужава отделна статия,но някой друг ден,живот и здраве.Аз само искам да заявя нещо категорично : не си мислете,че ако образователната ни система преди университета е структурирана както днес и пропита от принципни грешки,българският университет има някакъв шанс да превъзпита нещо или някого.Една подобна вяра би била крайно наивна.

Изключително много ме е яд най-вече на младите българи,защото те не осъзнават каква гигантска манипулация извърша политическата ни и управленска класа с българската образователна система,а така респективно и с тях.Хората,у които са съсредоточени много публични пари,власт,и които заемат важни държавни позиции,не биха имали нужда от непредвидими реакции и оригинални мисловни модели или от вътрешнодържавни дисиденти – това даже би било опасно за тях.Защото дисидентът например не е някакъв лигльо,който развява българското знаме на площада,без да знае нищо за България,а човек,който е високообразован,полагащ неимоверни усилия за подобряване на своята интелектуална база и имащ смелостта,волята и достойнството да се противопоставя на режими,управници,политики,определено статукво.Най-вече българските управленски и политически елити имат полза в България да се произвежда евтина и лесно манипулируема работна ръка,а този процес се наблюдава в нашата мила Родина не от година или две.Лошото е,че той дори се задълбочава.А това се случва не само защото управленските ни и политически елити са достатъчно хитри,интелигентни и обиграни в сферата на пропаганди,манипулации и популистки поведения (всичко това те наричат политика),а защото самите ние не искаме и не можем да осъзнаем собствената си нищожност,която „тези над нас“,а и самите ние обвиваме в някакви задоволителни форми.Променяме формата,а оставяме съдържанието на произвола на съдбата.И няма как да бъде иначе,щом не сме се научили да мислим и разсъждаваме.Крием се от дълга към себе си и Родината зад някакви демократични клишета и потъваме до уши във фекалиите на историческия материализъм.Първо идва плюскането,после морала – както прекрасно възкликва Бертолт Брехт.Тоалетната хартия и разхлабителните – задължителните аксесоари на съвременния българин.Книгите не ги поглеждаме.Какво биха ми дали те ? Не виждаш ли,приятелю,че хладилникът ми е празен ? Какво остава за понятия като Патриотизъм,Национализъм,Родолюбие – това не са някакви словесни клишета,които трябва да използваме постоянно,за да оправдаем собствената си вътрешна поквара,а едни ценности,които ние трябва да осмислим,приемем със сърцата и съзнанието си.Това няма как да стане, ако не знаем нищо за България,не искаме да признаем пораженията в Историята ни и да се поучим от тях,не искаме да разберем,че векове наред в нашето национално самосъзнание е присъствал следният парадокс : хем сме страдали от неизлечим комплекс за национална малоценност,хем по някакъв странен и доста често неразбираем за самите нас начин сме искали да бъдем центъра на Балканите,Европа и света,имайки някакво фалшиво самочувствие,че ние сме основополагащата единица в световната духовна и културна съкровищница.

Яд ме е пак най-вече на младите българи,че не могат да осъзнаят какво наистина представлява Просвещението.Аз го приемам като една основна част от плана „личностно самоусъвършенстване“ – по-горе обясних накратко какво представлява този план.Човешкото същество винаги е изпитвало необходимостта (в една или друга степен) от придобити и осмислени от книгите знания,които да преобразува в някаква творческа и съзидателна енергия,заемаща своето челно място в същността и аргументите на човешкия Прогрес.Сега може би веднага ще възкликнете,че „то не става само с четене,трябва да се живее този живот“.И ще бъдете прави.Но аз твърдя,че постоянното четене и ограмотяване повишават изключително сериозно възможността ви да разберете КАК точно трябва да се изживее един човешки живот и то точно вашия ; какви контакти да търсите и на какви постулати да робувате,за да се чувствате максимално добре в собствената си кожа ; защо да отделяте на някои неща във вашия живот първостепенна роля,а на други второстепенна и прочие.Четеш,осмисляш,обогатяваш се,изваждаш си необходимите изводи.Не се кланяш на кумири,винаги се съмняваш конструктивно (без да изпадаш в някаква маниакална психоза),никога не прибързваш да съдиш и порицаваш,никога не се кланяш на стереотипи,предразсъдъци и чужди представи и никога не спираш да оглеждаш нещата от възможно най-голям брой гледни точки.Вие не можете да си представите каква наслада носи едно подобно постоянно Просвещение,изразено в четене-осмиляне-изживяване-ново осмисяне-четене (или ако искате подредете „схемата“ в друг вариант,все едно,принципът е важен).Защото Просвещението дава възможност не само да обогатиш общата си култура,но и да си вземеш по-добри бележки от преживяното в емпиричен план,да не повтаряш стари грешки,да имаш твърдо отношение към своите недостатъци,но и да съзнаваш,че не можеш да осъждаш винаги всички останали,просто защото в тях не можеш да откриеш себе си.Просвещението неминуемо помага в отношението ти с другите хора например.То не е някаква алиенация от действителността,а е умножаване с нея,а самото умножаване има една единствена цел :  да се опитаме поне малко да подредим объркването и съмненията,които ни разяждат отвътре.Просвещението може да те направи безкрайно търпелив и мъдър,но често пъти самотен и странен в очите на другите.Странността е прекалено разтегливо понятие – кой ще ме убеди какво точно представлява или трябва да представлява „обществената нормалност“ и „лудостта“,ако изключим правилата,които са за всички в обществото (правилата за движението по пътя и прочие) ? Не винаги обаче трябва да се плашите от Самотата и/или творческата и човешка безизходица,в която имате чувството,че се намирате – тя ражда поводи за съзерцания и творене,а те сами по себе си няма как да бъдат лоши нито за отделния човек,нито за самото общество или за човечество.Болката и съмненията не са и не могат да бъдат вечни,а и те винаги са преодолими,стига ние да ги възприемаме като такива.Колкото повече четеш,толкова повече знаеш и можеш,започваш много по-лесно да си обясняваш света и всичко,което се случва около теб.Така осъзнаваш какво наистина представляват човешкото достойнство и свобода,чувствайки се до голяма степен осъзнат в живота,света,обстоятелствата.Да,ти не можеш да бъдеш лесно изигран и продаден на безценица,защото можеш да си даваш сметка за много повече събития,които се случват уж извън теб,но които имат важно значение за развитието на живота и съществуването ти.Просвещението държи съвестта максимално чиста,издига истинския човешки морал на пиедестал и е катализатор на Промяната.То в никакъв случай не може да навреди на човешкото същество,дори напротив.

Тук е важно за изясня КАКВО по-точно е добре да се чете,защото аз не включвам цялостното понятие „четене“ в идеята за Просвещението (една блондинка може да е прочела три списания и четири книги за това как се правят модерни прически и маникюри,тя според вас просвещава ли се ?).Има една мисъл,според която „човек се познава не по това,което е чел,а по това,което не е чел“.Аз не мога да накарам хората да четат или да не четат точно определени неща – моето разбиране е,че тези избори са независими,и че се случват в полето на личното пространство,което би трябвало е неприкосновено.Подчертавам,че тук не говоря за тясно специализирани книги и материали,които биха направили един специалист по-добър такъв и които трябва да бъдат прочетени от него,ако иска той да се издигне  в работата си и в собствените си очи – нямам нищо против те да бъдат четени,дори напротив.Но аз говоря за допълнителните четива,на които би трябвало да обръща внимание както младият човек,така и по-възрастният такъв,независимо какво работи,къде живее или с какво се занимава през свободното си време.Такива четива за мен са произведенията,свързани със световната и българска история,творбите на световните класици в сферата на литературата и трудовете на философи от най-различни школи в различните исторически периоди от древността до наши дни.Веднага ви обяснявам защо съвсем накратко.Защото подобни четива : първо,захранват изключително сериозно речника на четящия и го одухотворяват ; второ,дават му възможност да вникне в смисъла на много универсални ценности и екзистенциални категории,които винаги са осмисляли съществуването на човека,народите,обществата ; трето,дават му възможност да придобие една сериозна ерудиция в сферата на развитието на нациите,държавите,империите,човешките взаимоотношения ; закономерностите и изключенията в развитието на човечеството ; отношенията ни с природата и нейното многообразие ; естествените процеси в света,част от които са необратими,но това не пречи да бъдат осъзнати като такива ; религията и нейното влияние върху човешките маси ; духа на различното историческо време и неговото проявление в човека и обществото ; вечно търсещият Истината и скитащ се дух на индивида ; правилните и неправилните решения в Историята и прочие.Между другото,в днешно време е много модерно да се четат книги,които ни „учат“ как да постигаме всичко,което искаме бързо,лесно и безпроблемно,променяйки закономерностите на природата и напасвайки ги към нашите болни амбиции и малоумни разбирания и представи за живота и света.Много популярни днес са книги от сорта : „Как да постигна бърз успех в работата“ , „Как да забогатея бързо“ , „Как да постигна всичко,което желая на момента „ ,“Какъв е пътят към вътрешната хармония“, „Какви са тайните на позитивното мислене“  и прочие.Хора,не се подигравайте с природата и не се опитвайте да я променяте така,че да задоволява тя винаги вашите желания и мечти.Това ще ви изиграе лоша шега,нямате подобна власт и не е правилно да я имате.А иначе,ако образователната система и отделният човек обръщат подобаващо внимание на подобна литература (имам предвид това,което според мен трябва да се чете),тогава може и главоломно да нарасне възможността нацията да се обедини около някакви дори прекалено абстрактни универсални ценности и екзистенциални категории,които винаги са осмисляли съществуването на една общност.Тогава може да имаме и сносен национален идеал,а не като сега – той или липсва,или се разглежда от гледна точка на някакви материални придобивки.

Няма да е лошо да обръщаме по-голямо внимание на нашата история и литература,вместо да въздишаме страстно по чужди авторитети и истории.Българската класическа литература не е за подценяване и в никакъв случай не е толкова комплексирана и отдалечена като качество от европейската и световна такава,както се опитват да ни втълпят нейни „професионални“ разбирачи.Ако искате да видите истинската българска душа,да опознаете българщината във всичките и форми,да усетите полъха на народните традиции и вярвания,сакралността на българската земя,смелостта и борбите на децата й,силната им вяра и т.н. – просто отгърнете пожълтелите страници на класическата ни литература.Опознайте България,за да опознаете себе си и да се разберете по-добре.Разбира се,не забравяйте и пожълтелите страници на Историята.Тя има какво да ни даде.Дори чисто хронологически,няма чак толкова голямо значение че сме били 700 години под чужда власт и ЕДВА 600 години свободни,защото много държави нямат 13-вековна история,дори някои от тях не могат да се доближат до границата от 6 века.В чисто психологически аспект обаче трябва да отчитаме този факт и да не изпадаме в крайността на епичните и неповторими победи или пък постоянните и тежки поражения.А иначе трябва да се научим да си взимаме поуки от пораженията,като за това първо трябва да си ги признаем.Лесно е да се гърмят словесни фойерверки за победите,за Одрин,Люлебургас,загубата на Априлците,която всъщност е най-голямата им победа.Същевременно е и важно,стига обаче истински да оценяваме успеха,мъченичеството и саможертвата,а не да ги подценяваме,както обикновено се прави у нас.Да не говорим,че честванията на национални празници и важни дати в българската история отдавна са се превърнали в един скучен и изнасилен церемониален ангажимент,който се спазва от много българи,искащи само и единствено да легитимират лицемерна патриотична себестойност,същевременно насочвайки своето внимание и това на другите в различна посока от правилната,а именно : вътрешната немотия на празнуващия,причините за нейния апогей и начините,по които немотията може да се премахне. Взираш се в Миналото,проявяваш толерантност към него,вярваш в неговата важност,не го изопачаваш,грижиш се постоянно за паметта си и си взимаш уроци,ако приемем,че то дава такива.