Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
02.09.2013 07:32 - За младите и бъдещето
Автор: prosveshtenie Категория: Други   
Прочетен: 2381 Коментари: 1 Гласове:
0

Последна промяна: 04.09.2013 14:53


  

Не само в милата ни родина, но и навсякъде по света младото поколение се приема като синоним на бъдещето. Широко прието клише е, че животът  тепърва е пред младите, че бъдещето зависи от тях и че им принадлежи. Преди да продължа по-нататък ще кажа какво аз ще разглеждам под нарицателното „младо поколение“ в този текст, а именно хората на възраст до 23-24 години (по същество това са родените след промените и падането на режима в България).

            Ако потърсим мнението на „зрелите“, като тук включвам хората преминали 40-те, немалко от тях ще ви кажат, че единствената надежда за промяна в България са така наречените „млади“ – тези, които не са обременени от пропагандата на БКП-то (поне не пряко), не са били смачкани душевно, интелектуално и дори физически от всемогъщата партия-държава; тези, които имат и ще имат възможността да се запознаят със света, да почерпят от извора на световните наука, разум и мъдрост, да усвоят опита на държавите отвъд Желязната завеса, да видят що е то истинска философия, литература, кино, театър и въобще култура, създадена от свободните и независими творци на прогресиращите държави извън червената хватка. „Зрелите“ (поне тези, които желаят да се включат в живота на държавата след промените ,особено в обществения такъв, като в това число включвам хора, противници на управляващата номенклатура и хора, набързо пребоядисали се, когато вятърът е спрял да духа с познатата си сила откъм Кремъл) се борят техните наследници никога да не разберат какво е да живееш по начина, по който те са живели. Обещават ни преди всичко свобода – нещо, за което аз лично съм им безкрайно благодарен, защото не мога да си представя живота ми по начина, по който те са изживели техните. Тук обаче мисля и да впиша една мъничка критика - за съжаление поколението, към което се причислява и моя милост, което не знае какво е репресия (поне в старомодния смисъл на думата), е ужасно обременено.

Моето поколение е ужасно обременено от хората, които са го възпитавали. Звучи логично и точно това е една от причините за негативните тенденции в днешната младежка психология. Много от нашите майки и бащи в стремежа си да ни дадат един свят без ограничения, една България на свободата, забравиха да научат децата си и на отговорности. Липса на опит може би.Или пък потиснати способности за поемане на отговорност.Режимът на номенклатурчиците е всеизвестен със своето бягство от отговорост, при него отговорността или се прехърля на по-горестоящите, или се прехвърля на най-ниско стоящите, но при всички случаи не я поема този, който трябва.Времето не прощава на никого Е, как тези хора да научат когото и да било на отговорност и да кажат на децата си „вие ще имате свобода, но трябва да знаете какво следва от нея и че има някои неща, с които трябва да се съобразявате“. Поне според мен, доста трудно и то се вижда.Освобождението не значи свобода,свободата не значи свободия.
Поразиите, ако мога така да ги нарека, които българската младеж извършва, не могат да се припишат  просто на възрастта им и да се каже „ще пораснат, нормално е“, защото те преминават всякакви граници, защото те влизат в брутално противоречие с тежката действителност в държавата ни, защото техните поведения и нагласи започват съвсем откровено да карат всички милеещи за родината ни да се питат : „Накъде отиваме? Това ли е бъдещето?“. За съжаление и историческото време не ни помага особено много.Духът на времето е доста бездушен.

Живеем във време, което подкрепя една възпитателна „философия“ на мнозинството от родителите ни. Това време може да окачествим с пик на консуматорщината и крайно-индивидуалистичния либерализъм, поне това са най-актуалните идеи през 90-те,а и досега, макар кризата от 2008-а да извежда на план и други идейни ядра, преосмислящи и подлагащи на критика споменатите, те все още са далеч от българчето, израснало през 90-те. Семействата, решили да отгледат децата си в един традиционен дух или просто по по-консервативен начин, стремящи се да ги научат на някои ценности и преценявайки, че „да му отпснеш края“ не е най-добрата стратегия за възпитание, която един родител трябва да избере, попадат в една интересна и противоречива ситуация. Срещу тях поне привидно се изправя и модата, ако може да се нарече така, в България и „духът на времето“, ако можем да го определеим  100 процента като такъв. Най-често срещаната конфронтация на родители и деца в днешното семейство се върти около драмата на подрастващия от това, че „няма да отиде някъде или да направи нещо, което всички останали от приятелите/класа/компанията ще направят“. Съответното нещо, разбира се, изобщо не се вписва в по-консервативните разбирания на родителите, които меко казано се виждат в чудо.

Друг пример за противоречие на родители, неповлияни до такава степен от модата и самата мода, е казусът „имена“. Моите родители откровено са ми признавали как са се притеснявали, че другите деца няма да ме възприемат като чужд, когато ме кръщават, защото са искали да ми дадат ТРАДИЦИОННО име (надявам се усещате парадокса) във време, което може да се нарече  „бум на чужди имена“, особено засилил се през новото хилядолетие.

То не са Кристофъровци, Джоновци, Дейвъдовци и т.н. Хубавите традицонни български мъжки имена явно се струват като извадени от музея на българските майки и татковци. При момичетата не е по-добре като най-любими са ми комбинациите от по 2-3 имена, но и имената без тирета като Сиани, Летисии, Мари-та и още и още светли примери.Уместно е да се отбележи, че модата с чуждите имена не е само след 89-та, тя се забелязва и след  44-та, когато има прилив от руски имена и още по-точно на руски имена, свързани по някакъв начин с управляващата върхушка в СССР, но това според мен само затвърждава тезата, че българите сме ужасно компплексирани от имената си – нещо, което аз не мога да си обясня, но следвайки суровата логика на фактите, няма как да отрека. Няма да задълбавам темата с имената макар да може да се поразсъждава за това, какво значи името за един човек, какво му дава то, какво символизира, каква е неговата роля при изграждането на националната идентичност на една общност и т.н., ще оставя на мислещия и досетлив читател сам да си направи заключенията.

Понеже не искам да задълбавам и във въпроси като възпитание и какво по-точно трябва да бъде то (все още не съм изпитал тази тежест на главата си и затова не мога с чиста съвест да коментирам продължително  тази тема), ще акцентирам върху това какъв е резултатът от всички влияния, на които е подложено моето поколение, било то от домашната среда, от обществената такава (тук визирам влиянието на медии и публични личности), от училищната (специално я поставям извън другите две като своеобразна пресечна точка) и ми се иска като отделна сфера на влияние да отделя и културната такава (по-конкретно музика, кино и телевизия, литература и други източници на подобни важни за изграждането на мирогледа на едно дете/младеж сфери).

            Днешното младо поколение съдържа няколко много ярки образа, които не мога да си позволя да не представя, като в никакъв случай не искам да премахвам строгата индивидуалност на всеки човек. В случая общият знаменател ще бъде едно помощно средтво, макар че ако трябва да бъда честен ,мнозинството млади хора без абслютно никакви трудности могат да бъдат набутани под него и при това описани максимално точно, но от учтивост ще кажа, че изключения винаги е имало и ще има. Въпросът е, че те си остават печално малко и изцяло изпълват смисъла на израза „изключението потвърждава правилото“. Последна вметка мисля да направя, като отбележа, че нямам намерение да представя всички типове характери, които може да се срещнат сред младите, а само една част от тях, като в този текст ще акцентирам главно на някои мъжки такива и ще представя общи черти, които мнозинството момчета и момичета споделят.

            Първият ярък образ е така нареченият фитнесджия. Тук искам да отбележа, че нямам нищо против и дори поздравявам от все сърце всички млади хора, които обичат да спортуват, включително и да посещават фитнес залата, водени от желанието да имат един по-здравословен начин на живот и една по-привлекателна външност. Всички знаем колко е полезен спортът и какъв проблем е, че все повече млади хора не го практукуват и аз искрено се радвам, когато виждам, че мои връстници отделят време за своята физика, нещо, което за съжаление ми се удава все по-рядко.
              Образът на фитнесджията обаче е друго нещо. Той няма общо с младите хора, които просто искат да се чувстват добре в кожата си, той иска... дори не мога да кажа какво точно иска, защото неговите теми на разговор и разсъждения са почти изцяло свързани с тренировките и мускулите му. Така че като се замисля, сигурно иска да има солидна мускулна маса (задължително само над кръста, дори на моменти съм се изумявал как подобни мускули за закрепени по подобен начин на „две солети“, един от сигурните начини да познаете фитнесджия е простичкото описание : „гардероб отгоре и пиле отдолу“). Това е един от най-елементарните персонажи в родната ни действителност, който за съжаление по чисто обективни причини се състои главно от хора до 30-годишна възраст, като е забележително да се отбележи увеличаващото се желание на все по-млади и млади хора да вървят по стъпките на своите батковци фитнесджии. Фитнесджията не мисли, той тренира. Фитнесджията е беден откъм речников запас, на ден той казва средно по 200 думи, повтаряйки поне 40 пъти  „тренировка“, 30 пъти  „гърди“ и между 30 и 40 пъти „трицепс“ и „бицепс“. Фитнесджията не усвоява никаква стойностна култура. Той не чете книги, не чете качествена публицистика (тя все пак се среща рядко, така че това е нормално), единственото нещо, което прочита са мнения по форуми и различни статии за добавки, тренировки и подобни, гледа плоски американски екшъни и като цяло филми, преизпълнени с визуални ефекти и първичност (нещо като самия него), музиката, която слуша, е или рап или чалга (нещо, което да го надъха да „блъска“), на театър не ходи, телевизия не гледа (това не е особена загуба), въобще не усвоява каквато и да било качествена култура. Вечерите му преминават във фейсбук свалки или излизания, няма абсолютно никакъв признък на дейност, която да е насочена към обществен проблем, не го интересуват особено много нещата извън личното му физическо съществуване и това до каква степен то може да му покаже необходимостта  от ходене на фитнес. Задоволява мирогледа си с изключително плоски стереотипи, които да му осигурят спокойствие (ако един класически фитнесджия дори се опита да се замисли за това колко сложни и противоречиви са живота и времето, в които живее, сигурно ще се побърка). Най-тежките случаи, които могат да се причислят към тази група, са на възраст от 22 до 30 години, но с много верни последователи сред така наречените тийнейджъри, които всъщност все още могат лесно да се откъснат от тази мания, ако мога да я нарека така.

Вторият ярък образ, който мисля да щрихирам е този на така наречения „геймър“. Тук положението е не по-малко страшно, отколкото при фитнесджиите, поне що се касае до невъзможността на въпросната група да се доближи поне малко до света, в който живее, да се опита да го разбере по някакъв начин, да се замисли за проблемите на хората около него или пък за обществените такива.
Нищо подобно, геймърството, може да се каже, е също толкова изпиващо мозъка, колкото и фитнесджийството. Геймърите също като фитнесджиите рядко отварят книги, някои от тях са доста информирани, те все пак разчитат на едно оръжие, което владеят до съвършенство, а именно способността им да боравят добре с компютър-средството, което е най-голям източник на информация в днешно време. Някои са завидно информирани, но на абсолютно всички им липсва критичната мисъл, те нямат никакъв личен опит от външния свят, който да осмислят и съпоставят, лесно манипулируеми са (колкото и статийки и мнения по форуми да си прочел, без истински стойностна литература, която всички знаем не се пише по форумите, и личен опит няма как да стане).  Техните киновкусове са най-разнообразни-някои гледат немалко филми, други изобщо не искат и да знаят що е това филм, което ще им отнеме време от популярните игри, които отнемат по стотици часове от животите им. Музиката , която слушат, най-често е метъл - нещо, към което само по себе си нямам нищо против, стига да не ги караше да се смятат за по-високо стоящи в интелектуалната йерархия (ако приемем, че има нещо като интелектуална йерархия) от средностатистическия българин, който всички знаем, че по презумция дъни сръбско и чалга (от скоро и рап) и това задължително го прави прост (няма да давам многобройни примери за това как има интелигентни от едните и прости от другите, защото отказвам да приема, че слушането на дадена музика само по себе си те окачествява като интелигентен или прост, макар че се забелязват някои закономерности, особено свързани с чалгата).  
Искам дебело да подчертая, че при геймърите особено фрапираща е липсата на какъвто и да било житейски опит, камо ли пък наличието на осмислен такъв. При тях стереотипното мислене също влиза в сила там, където не са се информирали от нета, и това само допълва техния стеснен мироглед  и стопира всякакво желание да го разширят, мислейки си, че са „хванали Господ за шлифера“. Неприятно е да се спомене, че много от подрастващите (при това далеч не само в България) вървят по този път.
Уместно е да се спомене, че все пак изграждам доста конкретни образи, но независимо от това към тези групи прибавям и хората, които макар да не отговарят напълно на описанието, се доближават до него.

Третият образ, който мисля да представя, е може би най-интересният и пълнокръвният, а и този, който критикувам най-много. Той събира богаташкото дете и новоизлюпеното първеню (чиито родители обикновено са тръгнали с малко или с нищо, но с труд и способности са успели да повишат значително социалния си статус, осигурявайки на децата си материално обезпечен живот и вкарвайки ги в средата на децата от „елита“).
Тези почти изцяло припокриващи се типове характери  между другото са и тези, за които лично мен ме боли най-много, когато виждам какви са техните нагласи и стремежи .

Казвам това, не защото аз самия принадлежа към тази група, а защото това по същество е най-облагодетелстваната група от младите хора.
Материалната им обезпеченост им позволява да получат добро образование. Много от тях след завършването си имат възможността да учат в университети извън страната, без да се притесняват от студентските кредити,  да учат или в частни училища, където преподавателите са по-добре платени и до голяма степен по-мотивирани, или в авторитетни езикови и математически училища, където също се предполага, че са събрани едни от най-добрите учители и където се ПРЕДПОЛАГА, че ВСИЧКИ деца са интелигентни. Освен това те се движат сред хора, които до голяма степен са като тях – с много свободно време, с неограничен достъп до интернет, достъп до най-разнообразна литература, възможност да усвояват културни постижения от най-различен характер, те освен това имат и възможности да пътуват в чужбина и да разширят мирогледа си допълнително по този начин.
Това по същество би трябвало да са бъдещите двигатели на прогреса на българската нация. Хора, на които няма да им се налага да се примиряват с мизерните общежития, които могат да ти смачкат самочувствието, хора, на които няма да им се налага да работят и да учат едновременно, хора, които ще имат възможност да ходят на театър, на опера и на кино, без да се притесняват как ще си купят закуската утре, хора, които ще могат да излизат, да имат богат социален живот, да посещават нощни заведения и да ходят на екскурзии, хора, които когато един ден,когато  се сетят за студентските си години, няма да ги свързват първо с мизерия, унижения и преумора, а с низ от приятно прекарани мигове.
Ако мога да оправдая образите, описани по-горе (визирам геймърите и фитнесджиите) и мога да разбера негативните черти в характера на мнозинството българчета (тези, които не попадат в нито една от изброените три групи до момента) поради чисто тежките материални условия, в които живеят и многобройните трудности, с които трябва да се преборят семействата им и те самите, то за тази група няма как да си затворя очите и да си кажа „абе и на тях им е трудно“, защото просто не е така.

Наистина те са повлияни от авторитета на родителите си в известна степен, даже повече от мнозинството от другите деца, защото „мама и тати“ в техните очи не са просто хората „готови на всичко за тях, хранещи ги и възпитали ги“, а и най-ярък модел на подражание, символ на „успелия човек“. Но понеже по-нагоре казах, че недъзите във възпитанието няма да бъдат плод на задълбочен анализ в този текст, ще спра дотук, като оставя тази причина за „житейската философия“, изповядвана от мнозинството млади богаташчета само леко щрихирана.
Едно нещо ужасно много липсва на тези младежи и това е солидарността. Понякога при общуването си с тях оставам потресен от това до каква степен те не знаят и не разбират как живеят мнозинството българи (а и хора по света, които нямат техните възможности и са в много по-тежко положение от сънародниците ни като цяло, живеят в по-слабо развити територии на планетата и т.н.).Те не искат знаят подобни неща, тях не ги и интересува. Ако случайно някой в отделен момент покаже, уж, някакво ангажиране с проблемите на мнозинството от нацията, то това често е плод на лицемерие или робуване на стереотип от сорта : „знам, че така трябва и затова ще демонстрирам това, което се очаква“. До реално осмисляне и ангажиране с проблемите обаче така и не се стига. Ставал съм свидетел на лицемерие от страхотна величина.
Заможни деца, които искат да участват в организации
, поставили си за цел да помогнат на нуждаещите се, само за да им свърши работа в ролята на своеборазна червена точка при кандидатстване в чужбина, младежи, които критикуват бедността и глада по света и след известно време чупят по 300 лева в нощно заведение. Едномесечната заплата на средностатистическия българин се изпивала пред мен в рамките на един час от 17-годишно момче, което има 200 думи в речника и пари достатъчно да купи цяла кооперация в най-тузарските софийски квартали.

Ужасяващо става положението, когато очевидно разглезените деца започнат да влияят на тези, които произхождат от семействата на малобройната средна класа в България. Начетени, спортуващи и скромни момчета и момичета ,по простичката закономерност на честото общуване попадат под влиянието на техните връстници с повечето парички (главно заради самочувствието, което галеничетата имат, а също и поради очевидното внимание, което получават – нещо от което тези чудесни младежи до голяма степен са били лишени до този момент). Буквално за дни пред очите ми са се променяли характери, дори аз самият съм попадал под подобно влияние. Изпитал съм на собствения си гръб това така прословуто „повеждане по акъла на другите“.
           Да знаеш за светли примери от миналото и да виждаш как в настоящето голямата мечта на материално обезпечените млади е да си правят гонки на околовръстното в София, да са всяка вечер по нощни заведения с реплики от сорта на „живее ми се“ и „искам да си се наживея, докато съм млад“... Как да им се обясни, че живеенето има различни форми? Как да им се обясни, че да се наживееш не е задължително да означава да се надрусаш с наркотични  вещества или пък да се направиш на мотика с помощта на една бутилка уиски? Как да им се обясни, че те всъщност НЕ живеят, а просто съществуват, колкото и клиширано да звучи, отдадени на хедонизъм, на първичност и на животински инстинкти? Как да им се обясни, че имат стереотипизирано мислене до мозъка на костите и че в разговор на по-сериозна тема не могат да представят нищо повече от обичайните клишета, чути от мама и тате или от някой тъп американски филм (филмът винаги е американски и задължително е нов, като стойностните филми, идващи отвъд океана, не се поглеждат, най-вече поради факта, че на младежа дори не му е хрумнало да ги дели на стойностни и нестойностни, те винаги са били интересни и безинтересни). Ако се случи  да отвори книга, то тя задължително трябва да е интересна, а интересна книга за толкова елементарни хора няма как да е нещо от българската, европейската или световна класика или от по-способните съвременни автори. Ходенето на театър също се случва от време на време (напоследък стана модерно да си придаваме интелектуалност, а ходенето на театър помага за това – все пак за разлика от времето, през което чете човек, когато ходи на театър, другите могат да го видят).Постановките, които се гледат обаче задължително трябва да са комедии (в крайна сметка да комбинираме модата с приятното). Няма дори и желание да се опознае българското, да се осъзнаят възможностите, които то дава за едно по-добре бъдеще на тези хора в индивидуален план и като част от обществото.
 „Съдбата“ им е сервирала толкова неща на тепсия, а техните мозъци от рано са почнали да търсят келепира по най-долен байганьовски маниер, разбира се, без да го приемат като търсене на келепир и извинявйки се с реплики от сорта „така стоят нещата“, „такъв е светът“ и така нататък.
Върховната мечта в живота на тази група от младото поколение, разбира се, е не друго, а трупането на още капиталец и влияние, макар да го крият зад клишета от сорта на „аз не искам пари, искам да съм щастлив“, „за мен парите са средство, а не цел“ (как един такъв субект възприема щастието всеки може да се досети), „искам да понаправя кариера и да се реализирам“ (умопомрачително клише, което при запитване от ответната страна може да бъде последвано най-много от още 2-3 още по-клиширани изречения), но над всичко стои и „любимата“ ми мечта на младите първенюта и богаташчетата - пътуването.


             „Пътуването по чужбината“ е една от най- големите мечти не само за всички тези спокойни в материално отношение момчета и момичета, но и като цяло за младото поколение.  Пътуването е една от най-засяганите теми в творчество и живота изобщо. Не са едно и две произведенията от световната литература и култура като цяло, вдъхновени от идеята за пътуването и показващи я по различен начин.Пътуването  е едно от нещата, които най-рязко могат да променят човешките характер и психология, които разтърсват закостенели стереотипи и преобръщат мнения на  180 градуса.
            Но как възприеамат пътуването мнозинството млади българчета от по-заможни семейства ? Ако бъдат запитани, защо пътуването им е такава свидна мечта, почти всички ще отговорят  : „За да видя света“... „Видя“ - само аз ли усещам един малък проблем в този глагол „виждам“ и начина, по който се възприема света от моите връстници ? Има желание да се ВИДИ света, не да се почувства, не да се осмисли, не да се разбере, а да се види. Никой от въпросната група не ти казва – „Пътува ми се, защото искам да разбера  света“, клишето е наложило именно „виждането“ му. Тук може да се замислим за това какво като цяло в българското съзнание е пътуването и да стигнем до извода, че може би българите все още са си много по-близо до бай-ганьовото „ходене по Европата“, отколкото до Алековото пътуване до Чигакското изложение. Дори хора, които очевидно не могат да бъдат сложени под общия знаменател на посредствеността, не се замислят върху нещо подобно. „Виждането“, за съжаление рядко е придружено с разбиране от страна на младите българчета, които си мечтаят за пътешествия. За тях то си остава едно просто виждане... Може би си струва да спомена и за доста стеснената представа за света, която имат те, приемайки го преди всичко за САЩ, Канада, Австралия и Европа и особено това, което  се е наложило като „Западна Европа“ – под това понятие ние вписваме всичко, което е член на ЕС (минус  Румъния и отчасти Гърция макар всички да знаят, че „колкото и да са зле гърците, пак са по-добре от нас“) плюс още 2-3 държави. Според  мнозинството българи свят извън тези ремки кажи-речи няма. Българите с лека ръка пренебрегват останалта част от света сякаш Азия, Африка и Южна Америка са нещо по-близко до Марс, отколкото до Земята. Те искат да видят нещо, към което им се иска да принадлежат, без да разбират всъщност колко елементарен е подобен стремеж  : „Да ВИДИШ нещо, към което ти се ИСКА да принадлежиш“... И какво виждане му правят само.
Ще дам един пример за това как много млади пътешественици (особено от по-заможните) възприемат един от безспорно най-красивите и одухотворени градове в света, а именно Париж. Какво има в Париж според тези, които искат толкова да посетят този прекрасен град?  Айфеловата кула, Дисниленд и тук някъде изброяването се спира, нашият пътешественик, след малко се сеща и добавя „Триумфалната арка“ и разбира се, хората с афинитет към облеклото и с материалните възможности да си позволят да помислят за закупуването на облеклко в Париж, ще кажат „магазини“. За какво са ни архитектурни паметници като Нотр Дам и Сакре Кьор? За какво ни е да усетим духът на Латинския квартал или романтиката и непринудената интелектуалност на букинистите, за какво ни е да видим Лувъра, какво като е една от най-големите съкровищници на света, към който, уж, искаме да принадлежим?  
Богаташчето иска да се похвали после, него не го итнересува възможността да усети атмосферата и да разбере мястото, където е, да се остави тя да му повлияе и да разшири мирогледа му, да му придаде жив опит от нещо различно от неговата среда - нищо подобно. Местата, които сме видели се отмятат, както отмятаме продуктите от пазаруването : „видяхме, продължаваме“ и нищо повече. Че нали само го гледате, вижте го на картички и без това след време няма да си спомняте много-много как е изглеждало и ще трябва да си го припомяте и как да не трябва, след като не сте усетили нищо, когато сте го видели, след като не сте запознати с духа и историята му, след като дори не ви е минало през главата, че някои неща не стават само с „гледане“, а трябва и да се мисли и чувства.
Задължително трябва да се спомене и за начина , по който младите първенюта и богаташчета възприемат и образованието. За съжаление обаче ще допълня, че те далеч не са сами, а за образованието е наложен един доста по-широкообхватен стереотип, който е споделян  и от широките народни маси така че относно този въпрос, когато казвам „българчетата“, ще имам предвид цялото младо поколоние, изклчючвайки едно мъничко малцинство.

Функцията на образованието според мнозинството млади българи е реализацията на пазара на труда или по същество – намирането на работа, която да ти осигури максимално висок стандарт на живот или казано иначе реализацията в най-стереотипното й и клиширано значение. Своеобразен Еверест на тяхното съществуване е желанието „да си уредят животеца“, разбирано по чисто материален начин дори от хора, които винаги са били материално обезпечени - по същество върховно бягство от каквато и да била отговорност на младото поколение за бъдещето на нацията, защото както вече споменах, никой не го е учил на каквато и да била отговорност.
„Езиковата интелигентност“ –  за най-похвално в днешно време се счита не друго, а знанието на езици. Нееднократно съм влизъл в сериозни разговори с хора, които знаят повече езици от мен и направо съм се изумявал от плоските твърдения, изказани от тях, които по същество говорят за едно, а именно, че тия хора никога не са се замислили със собствената си глава за сериозни теми като например  : „Какво означава да живееш пълноценен живот? Какво е реализацията в действителност и за мен? Каква е ролята на изкуството в живота на човека (литература, кино, музика и т.н.)? Какво е свободата? Какво е любовта? И множество други от така наречените „екзистенциални въпроси“.

 Да не говорим за въпроси,свързани с българската нация и нейното минало, настояще и бъдеще. При подобни дискусии, а такива съм водил с немалко от моите връстници, съм залят от вълна от посредственост, клишета и стереотипи, придаващи феноменална убеденост на изказващите ги. Всякакви опити да се води рационален спор, изнасянето на дълги монолози – нищо не помага.Дори ми се е налагало да запознавам събеседника с елементарни факти, които той не знае, но това не му е пречело да повтаря всякакви слова, изпълнени със смислова празнота, всичко в крайна сметка е удряло на камък. Тоталното нихилистично и апатично отношение към род и родина, към нещо, което дава някаква колективна идентичност ( тук имам предвид националното самосъзнание) са меко казано господставщи. Тук-таме се появяват неосмислени фрази, преизпълнени с лицемерни и неосмислени човешки универсализъм и солидарност, които при всякакъв рацонален спор не могат да бъдат подкрепени дори от две изречения с някаква сносна аргументация.
Нямам нищо против човек да има своите убеждения, но не не понасям нахалство и посредственост при изказавнето на заучени тъпи фрази, които въпросният маргинализиран индивид си мисли, че са негови. Тоталната липса на каквито и да било истински чувства и критична мисъл са потресаващи особено сред хора, които не са потиснати от материалната действителност, от младежи на по 18, 19, 20, 21 години, които вече до голяма степен са изградили (много дори са убедени, че са изградили нацяло) своя ценностен и интелектуален мироглед.
             При всичко казано дотук, как мислите, че ще повярвам в неизменимата сила и стремеж на младите към промяна и светло бъдеще? Как си представяте, че на тези хора просто ще им светне, когато след няколко години ще мислят за семейство и начин да се прехранват?  Тогава ли ще се променят? Когато са принудени от действителността да работят като луди, за да осигурят материалната обезпеченост на децата си ? Не можем във времето, в което живеем в собствената ни държава, да оправдаваме младежите с тяхната неопитност и неосъзнатост. Не може обективната действителност да ни говори, че нещата отиват на много зле, да има потресаващо тежък демографски срив, крайно незавидно икономическо положение, криза на морала, криза на ценностите, криза на всяка една обществена сфера и да ми казвате, че младите (които по същество са бъдещето) трябвало да си изживяват живота и да не мислели много-много за сериозни теми, докато са млади, защото той живота видиш ли, сам щял да ги зашлеви с отговорите след време. А българите пък винаги са били устойчиви (нещо, което е много вярно, но и нещо, на което не трябва да разчитаме сляпо) и пак щели да устоят (тук я има и другата крайност, когато много наши сънародници откровено казват, че хич и не ги интересува какво ще стане с нас като нация...).

Мисля да спра дотук анализа си на младото поколение поне засега с ясното съзнание, че има още много какво да се допълни и поставяйки си за цел да продължавам до го допълвам, за да бъде най-накрая развенчан мита, че „младите такива каквито са, са надеждата за по-доброто бедеще“. Не ме разбирайте погрешно, аз също съм на мнение, че само младото поколение може да генерира необходимата енергия за промяна към едно по-добре бъдеще за България и за отделните хора като индивидуалности, но не и без да направи цялостно преосмисляне на своята психология и нагласи към живота, без промяна на своя мироглед и виждания за бъдещето.Без да тръгне по пътя на Просвещението и личностното самоусъвършенстване.

                                                                                                                                         Дрангов




Гласувай:
0



Следващ постинг
Предишен постинг

1. rainaknqginq - Да!
02.09.2013 15:39
Запалих се по блога от брошурите в град Стара Загора. Наистина много ми харесва посоката ти на мислене, но и ти се загубваш в едно многословие, което предполагам не е лично твое, а осиновено от многото литература, която е едва ли не пропагандирана. Лесно е да се скриеш зад думите, трудно е да предприемеш реални действия.
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: prosveshtenie
Категория: Други
Прочетен: 124866
Постинги: 44
Коментари: 20
Гласове: 15
Архив
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031