Около прекратяването на въпросното разследване уж се вдигна голям шум. Като че ли по задължение, за да не излезе, че оставаме равнодушни към нещо подобно. Внимателно следях какво се случва в публичното ни пространство. Журналисти, политици, интелектуалци, политолози и пр. изказаха мнения. Голяма част от тях хвърлиха вината върху Прокуратурата – вечното оправдание със слабата ни и бездействаща съдебна система. Обикновеният българин се оправда по същия начин. И всички замълчаха вкупом – лира и тръба, както би казал Вазов.
Цацаров показа дебелашкото си чувство за хумор по случая в едно интервю : „На мен доколкото ми е известно, печалната сачма се намира в Музея на британската полиция.“ Да, г-н Главен Прокурор, но във Великобритания продължават с разследването. А тук всички вие си разтворихте чадърите на слепотата , за да се предпазите от очебийния доказателствен валеж. И си стоите в Музея на Бездействието и Давността, барабар с цялата съдебна система. И си прашасва тя, справедливата, а и няма кой да я посети, въпреки че входът е свободен. И да, вие, г-н Цацаров, не можете да нарушавате закона – има си определени давностни срокове – но и вие, както и най-вече вашите предшественици, можехте да свършите нещо по делото през всичките тези години. Време предостатъчно,воля никаква. Но нищо, продължавайте така – явно народът този път улови златната рибка цаца, която да образува грамада от досъдебни производства. Задочни репортажи от Костинбродски Печатници, вместо Задочни Репортажи за България. Да се чуди и мае човек, защо сме попаднали в Ада.
Факт е, че Прокуратурата не си свърши работата. Та тя дори не излезе с някакво дори кратко официално изявление, свързано с прекратяването на разследването по въпросното дело. Но нищо. Добре се движим. А и изгледите за бъдещето на съдебната ни система хич не са мъгляви – в Юридическия факултет на СУ вече се влиза с тройки, силата на аргументите се заменя с аргументите на силата, а мечтите на множество родители са сбъдват със скоростта на светлината. Да се чуди и мае човек, защо си живеем спокойно в Ада.
Факт е, че и нито един наш политик не се застъпи за Георги Марков през всичките тези години. В други държави се проведоха цялостни държавни политики по подобни случаи – например в Полша за жертвите от Катинската гора. И да, там става въпрос за повече хора и по-голям конфликт, но я се замислете, дали ние защитаваме на държавническо ниво сходни случаи в нашата история ? Та дори самите ние подценяваме спасяването на българските евреи, например. А тук пък става въпрос за българин, който провокира британските служби да продължат с разследването по неговата смърт тридесет и пет години, след като тя се е случила, а българските да спрат без резултати. Става въпрос за убийство, разтърсило света по време на Студената война и слово, станало знаково за множество хора и бъдещи дисиденти, особено от бившите социалистически държави. Става въпрос за нагло убийство, извършено през 1978 година пред очите на целия свят, а не по времето на Втората световна война, когато смъртта на един човек е било нещо изключително нормално. Става въпрос за един истински български дисидент, един от малкото такива от 1944- та, та чак до ден днешен. Става въпрос за едно от най- изключителните ни пера, написали най- важното нещо, а именно – Истината. Става въпрос за една дъщеря ,изгубила баща си и една съпруга – изгубила мъжа си. Става въпрос за едно своеобразно убийство на Национално богатство, сачма в частица от Националната ни Съвест. Става въпрос за човешки живот. Но ние днес не ценим това. Дори сме склонни да прощаваме на престъпниците. А става ли дума за отношението ни към човешкия живот, определено имаме подобрение – във влака пътуващ към Кардам загинаха деветима, в мина Ораново само четирима – добре се развиваме. Само дето не настояваме проблемите да се решат окончателно и те няма как да се решат окончателно – и така си умираме. С Георги Марков същата работа. И – пълно мълчание. Нито един държавен глава не се обади – през всичките тези години. Нито едно правителство. Нито един политик. И ако кажем, че не можем да разчитаме на БСП и ДПС да раздвижат устни за това в момента например, то къде са „десните“,“демократите“,“антикомунистите“ в нашия обществено-политически живот ? Защо не надигнаха глас срещу това жестоко и несправедливо посегателство върху човешкия живот, човешките права и върху свободата на словото – все важни неща за човеколюбивата демокрацията ? Да се чуди и мае човек, защо даже ни харесва да си живеем в Ада.
Факт е, че има много и достатъчно красноречиви доказателства, от които може да се разбере кой е виновен за убийството на Георги Марков. Разследващият журналист Христо Христов написа две дебели книги по случая, в които изнася много факти и доказателства с проверяема достоверност. Но те не бяха разгледани – нито от службите, нито от голяма част от българите. Едната от книгите е посветена изцяло на Франческо Гулино – агент „Пикадили“. Но за теб „Пикадили“ е верига магазини, от които можеш да си закупиш храна и алкохол на промоция. И нищо повече. Затова и във филма „Накаран да замлъкне“ чичо Франческо ни се смее ехидно от една далечна страна – все едно ни казва : „Аз тея българи и всичките да ги убия, един по един, те пак няма да разберат, че съм виновен и ще ми простят.“ И така си пазаруваме от „Пикадили“, подиграваме се на себе си, а и светът ни подарява подигравки. Обикновеният съвременен българин дори не иска да се запознае с книгите по случая – те са дебели и трябва да понапрегнеш сивото си вещество за тях, Истината се намира трудно и няма смисъл от губене на ценно време за взиране в Историята. Пък и всичко е обвито в конспирация и маскарлък. По-добре да прочетем три реда в социалните мрежи или новата книга на Георги Господинов – за повече ни мързи, дори не ни се захваща с по- дълбоко мислене и търсене. Дори не ни е срам, че не искаме да прочетем историята на един човешки живот и една българска съдба, понечили да поразбудят заспалите и идеологически обработвани българи в едни много тежки и несвободни времена за тях. И разбираме, че се движим по повърхността, но така е по- лесно. Не мислиш, не помниш, не знаеш, не четеш, нямаш достойнство и развяваш българското знаме на площада ,и хоп – ти вече си цял Дисидент и искаш Промяна. Пък истинските такива кучетата ги яли и чадърите ги убивали. А до теб на площада неотлъчно се движи Свободата на Народа – една изнасилена малка Цица и Зърно, надупчено от желязна сачма по френска рецепта. Да се чуди и мае човек, защо дори не си представяме живота си извън Ада.
Лошото е, че много българи дори не знаят кой е Георги Марков. А младите дори не искам да ги коментирам – те най-много да се сетят за бившия футболист на „Левски“ и „Локомотив София“ или за съсед със същото име. А най- ужасното е, че този случай отново показва един константен мотив в българския живот през всичките тези „преходни“ години – мотивът за прехвърляне на вината. Не искаш да обвиниш себе си и хоп – хвърляш вината във всички посоки, барем някой я хване. Прокуратурата, съдебната система, Цацаров, политиците, медиите и пр. – те са виновни, мамка им мръсна. Нищо не направиха за Георги Марков. А ти, друже ? Защо не протестира на 11 септември пред Прокуратурата ? Или беше зает да викаш „Оставка“ пред Министерския съвет ? Защо не построи един паметник на истинския Дисидент, та да ходиш на поклонение всяка година ? Или бе зает да ръсиш мозъци колко е важно да се разрушат паметниците на съветската армия и на американските летци, бомбардирали София ? Защо не прочетеш задочните репортажи за България ? Или бе зает да гледаш други репортажи ? Разтвори си чадъра, за да не те навалят Миналото и Истината и мини спокойно по разрушения мост на Паметта си.
Да се чуди и мае човек, защо ще си умрем в Ада.
Ботев
