В началото на своята статия съм длъжен да изразя директно своята подкрепа към протестиращите, към тези, осъзнали нуждата от остра критика към трагикомичното настояще.
И ето, че мина ден номер 104. Поредният ден на протести в центъра на София. Хората продължават да излизат, да се разхождат културно и да се възмущават от липсата на каквато и да е логика в управлението на кабинета Орешарски. О, и аз бях сред активните протестиращи. Повече от месец и половина използвах всяка свободна вечер, носих плакати, гордо слагах националния трибагреник на гърба си, крещях, виках, кръвта ми гореше, а сърцето ми биеше ускорено, слушайки ударите на тъпаните. Чувствах се като част от едно велико цяло – хиляди задружни хора, обединени в една идея. Хора, прогледнали през медийните затъмнения и успели да устоят на медийната помия. Но какво се случи? Масовият необразован ин не съумя да издържи на тази атака. Той зае лесната страна – гледаше по цял ден платени телевизии, слушаше платени радиа и четеше платени вестници – било то на хартия или пред монитора, усвоявайки всяка внимателно написана и проверена новина. А протестиращият българин е част от така наречената средна класа, която у нас е на системи и сърдечният й ритъм е близко да постоянно правата черта. Той се опита да даде тласък на множеството, да му покаже, че така повече не бива, че е нужна промяна и то сега, но множеството е сляпо. И не е сляпо както сляп е дядо Йоцо. Масовият българин има самочувствие, което понякога е подплатено с много силни финансови средства, има претенциите, че е най-велик, но всъщност е поредната пионка в обществената машина. Правителството, срещу което протестираме, не е виновно за ситуацията, в която сме попаднали. Не са виновни и олигархичните кръгове, които като едни гросмайстори местят фигурите, жертвайки пешка след пешка, докато царете и царите живеят охолно своя живот и отварят поредната бутилка шампанско на стойност няколко хиляди евро. Не е виновен и журналистът, който е поел по пътя на парите, слугувайки на силния на деня. Той също някога е бил като нас – успявал е да закърпи криво-ляво своя месечен бюджет, но голяма част от неговите статии и коментари така и не са виждали бял свят. Той също е директна проекция на гниещото общество, в което живеем. Защото виновният си ти.
Да, точно така – всеки един от нас е виновен. Така наречените интелектуалците, които поехме по един непознат за нас път. Решихме да излезнем на улицата и да протестираме. Но не да проливаме кръв в бой с полицаите, ами да танцуваме, да рисуваме и да обменяме идеи. Тръгнахме по един нов за нас път, който, за мое най-голямо съжаление, се оказа без изход. На няколко пъти се видя светлина, но тя беше просто поредният влак, който прегази нашите мечти. Опитахме се да привлечем целия народ на наша страна, но не му обяснихме коя точно е тази наша страна. За какво точно се борехме? За мигновена промяна в избирателния кодекс и нови избори. Но какво щеше да последва дори и управляващата тройна коалиция бе приела нашите искания? Да не би да излъчихме лидери, да не би да се обединихме около група от хора, в които видяхме потенциал да бъдат безкористни и да се борят за милото и драгото на нашата родина? Не, не и пак не. Всеки надигнал се, беше свалян бързо, дискредитиран по бързата процедура и провъзгласяван за поредния провокатор. А постепенно се появиха и те – платените. Ако в началото те бяха по-ниски от тревата, днес те влизат в пряк словесен двубой с всеки, защитавайки наизустените си реплики. Безмилостно паркират своите автобуси и поемат по пътя на парите – едните към протестиращите, а другите към констрапротестиращите. Знаете ли кога за последно отидох на протеста пред народното събрание? Когато гледах как една жена към четиредесетте буташе своите двама сина, караше ги да държат своите плакати и се дърпаше с различни хора само и само да бъдат децата й снимани от повече медии и повече хора. Помолих я да ми каже искрено защо е на площада, а тя ме погледна злобно и ми каза да си гледам работата. Гнусно, нали? Да пробутваш собствените си деца за някой друг лев. Но и тук тази жена не е виновна, тя отново е резултат на общество, в което всичко е разрешено.
Ежедневно всеки един от нас се сблъсква с нови и нови трудности, вижда нередности и се опитва да се бори срещу тях. Но какво прави, когато попадне в омагьосан кръг, от който излизане няма? Или си дръпва клечката, или дърпа спусъка. Преди няколко месеца хора се самозапалваха, а преди няколко часа един мъж уби банкова служителка, която по неговите думи е била част от корупционна схема. Аз не обвинявам тези хора, нямам нито силите, нито желанието, камо ли правото да се явявам съдник на техните съдби. Аз обаче се боря за едно по-добро бъдеще. Бъдеще, в което децата ми да не се страхуват да погледнат системата в очите и да кажат всичко, което им е на сърцето. Искам всички, а не една определена група от хора да отсява истините от лъжите. Омръзна ми да се случват на пръв поглед непоносими престъпления и корупционни бури, а след няколко дена да бъдат потушавани и прикривани от поредното риалити, целящо да държи интелектуалното ниво на българина под абсолютната нула. Тук се крие истинският проблем, тук се крие единственият изход от тази матрица.
Колкото и да протестираме, колкото и да показваме колко креативни можем да бъдем, толкова по-смешни изглеждаме в очите на управляващите и толкова повече се делим от цялостната нация. Единственият път, който може да изведе българина от това омагьосано кръгово движение, е Просвещението. То трябва да бъде обединител на нацията, преди няколко века един поробен народ е успял да се задържи като едно цяло, а днес ние се срамуваме от своята националност. Да, ти си българин. От какво се срамуваш? От Паисий, от Бенковски, Каравелов, Раковски, Левски, Ботев, Иван Вазов и Владимир Вазов ли? Знаеш ли, че ако тръгна да изброявам колко са личностите от нашата близка, повтарям близка, история, с които трябва да се гордеем, няма да ми стигнат десетки, може би стотици страници. Знаеш го много добре, но по желание на обществените диригенти тази тема е табу. Българинът днес се е превърнал в едно мързеливо и самовлюбено същество, без да има каквато и да е амбиция. Точно това трябва да се промени, точно това трябва да бъде основната цел на. Стига сме живеели за момента, стига сме гледали личните блага,а сме оставали слепи за сериозните беди и тревоги. Докато не се обединим и не започнем стъпка по стъпка да работим по ограмотяването и просвещаването на цялата нация, не ни чака нищо добро.
Ако искате да се борите срещу системата, погледнете нейните основни елементи. Намерете нейното най-силно звено и го обърнете срещу самата нея. Обединете се около една безкористна идея, целяща да накара българина да прогледне, да започне да мисли, да чете, да пише, да критикува и да намери своето място в забързаното ежедневие. Тогава и само тогава количеството и качеството на истински будните българите ще се увеличи. Заблудите и манипулациите ще бъдат безсилни, силните на деня ще бъдем всички ние, а не тези с големите бицепси и милионите в офшорни сметки.
Да – българинът, успял да изгради своята къщичка, опита нещо ново тази година – излезна на постоянни протести, опита се да покаже на цялата нация, че промяна е нужна. Похвално! Наистина искрено твърдя, че всеки, който жертва свободното си време, което можеше да бъде прекарано със семейство и приятели, заслужава адмирации. Но очевидно този трик не е сполучлив в дългосрочен план. Управляващите не чуват и не виждат, а дори и да се стигне до избори – същите корумпирани лица ще заемат ръководните позиции в държавата. Време е за нещо ново, време е за планирани действия и за желание за промяна. Време е да разширим своя кръгозор и да поставим едно огледало пред обикновения човек. Той ще види това, което Дориан Грей вижда в своя портрет – едно проядено от грехове, от безхаберие и егоизъм същество. Накарайте този човек да усъвършенства себе си, да усети своя потенциал, да погледнете света през различни призми и да изживее хиляди животи в истински ценните книги. Нека тогава той сам прецени дали иска да се бори в името на едно по-добро бъдеще. А пътят към това светло бъдеще е именно Просвещението.
Четенето на стойностни книги, слушането на истинска музика, посещаването на театрални постановки и гледането на класики от седмото изкуство ще накарат обикновения човек да прогледне. Чрез усвояването на истински ценна информация – било то предложена като философски разъсждения или като завоалирана поука в роман от поредицата „световна класика“, то всеки един от нас ще разбере нещо ново като за света, така и за себе си. Защото за мен точно това е истински великото в изкуството – личната интерпретация. Всеки един ще види нещо различно, когато се докосне във някой вечен културен феномен и ще извади своите изводи, които ще му помогнат да види истината в заобикалящия го свят.
Мечът на утрото
