Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
30.06.2014 19:08 - Българското чудо- минало, настояще и...бъдеще? (част пета)
Автор: prosveshtenie Категория: История   
Прочетен: 1386 Коментари: 0 Гласове:
1

Последна промяна: 30.06.2014 19:11



ЧАСТ ПЕТ:

БЪЛГАРСКАТА ИНТЕЛИГЕНЦИЯ НА КРЪСТОПЪТЯ НА ИСТОРИЯТА

 

Именно на раменете на тези личности, създали първите институции на свободна България, стъпват и последващите поколения общественици- личности които ще влияят, за добро или лошо, върху българската история след геополитическите грешки на елита довели до националния крах на Букурещкия и Ньойския мирни договори1. Такива ярко открояващи се индивидуалности от епохата са политиците Александър Малинов, Никола Мушанов, Андрей Ляпчев, Атанас Буров и много, много други.

Тук обаче свършват, трябва да отбележим, изцяло положителните примери от историята. Много може да се каже за биографиите на следващите личности, тяхното дело е още противоречиво. Едно обаче не може да се отрече- влиянието на образованите и мотивирани българи върху хода на междувоенната ни история. Дори и влиянието да е пагубно, според някого, този исторически опит още може да ни е от полза. Нещо повече, с това знание ние ще можем да продотвратим нови фатални грешки, дори в нашето настояще.

Макар че те са представители на една коренно различна епоха (далеч от идеализма и оптимизма на “българското чудо” до 1912 година) и работят при други условия със спорни резултати, интелигенцията на междувоенния период е последното политическо постижение (за добро или не) на Възраждането и на “чудото” на националото Просвещение след 1762 година. Именно изброените примери опитват да запазят донякъде духа на Възраждането и работят, по един или друг начин, за помирение и просперитет на нацията в една наистина трудна външна и вътрешна обстановка, давайки един достоен пример за времето си- време на засилващ се авторитаризъм и тоталитаризъм.

Правителствата на Андрей Ляпчев 2 (1866-1933) от 1926 до 1931 година стабилизират държавата след един период на изключително притовопоставяне и насилие. Виден член на Демократическата партия и няколко пъти министър преди войните, историческата необходимост тласка Ляпчев към ръководните места в държавата след братоубийствената криза от 1923 нататък. “Со кротце, со благо се стига надалеко” става импровизирано мото на премиера във въвеждането на курс на политическото помирение, икономическата реорганизация и външнополитическия прагматизъм, които се налагат естествено в политическия живот на изтормозената нация. Нещо повече- този исторически пример на толерантност, консенсусно държане и укрепване на държавността чрез избягване на екстремизма, е още актуален и пример за съвременните общественици с тяхното агресивно противопоставяне на висока социална цена, противопоставяне което руши доверието в институциите и разклаща най-удачния модел на управление на Балканите- парламентарната република.

Чрез политическо маневриране, умереното крило на Демократическия сговор3 начело с Ляпчев и Атанас Буров успява да отстрани екстремистите окато професор Цанков и Кимон Георгиев (1925-1926 година) и да нормализира обществените отношения в страната. Два заема, договорени от българското правителство и отпуснати от ОН, подпомогат следвоенното възстановяване; редица амнистии и дори легализиране на Работническата партия (легалното превъплъщение на вече болшевизираната БКП) намаляват вътрешнополитическото напрежение след периода на гражданска война от 1923-25 година; външната изолация е преодоляне чрез преорентиране към победилите в ПСВ Италия и Великобритания и чрез женитбата на цар Борис с италианската принцеса Джована; пробива във външните отношения води до възстановяване на наборната армия, а финансовата сигурност на страната е засилена с отлагане на следвоенните репарации. Това възходящо развитие ще бъде спряно едва от задаващия се икономически колапс на 30те години и свързаният с него политически екстремизъм отдясно и отляво. В един изключителен епизод, Ляпчевото уж “превратаджийско” правителство отстъпва след мирни избори на друга, още по- демократична организация- Народния блок4- в 1931 година.

Противоречията, които са определяща тема за тази епоха, са видни и от изключителните биографии на следващите две личности, които ще представим. И двамата взимат участие в българската политика между войните. Александър Греков5 (1884-1922) е български дипломат, общественик, публицист, преподавател и политик, основател и пръв председател на “Народния сговор” (1922), преди организацията да стане нарицателна с установяването на дясна надпартийна и незаконна диктатура. Син на “стамболовиста” премиер Димитър Греков, в 1922 година Александър Греков се опълчва от страниците на “Слово” 6 на засилващите се крайни политически борби между авторитарното ляво и авторитарното дясно, борби които ще доведат до пагубни последствия за нацията в следващите 20 (или, ако искате, 90 или повече) лета. Именно неговата улична екзекуция през май 1922 година е предвестник на стратегическите грешки на БЗНС през 1922-23 година7. Точно това убийство8 изкарва на преден план превратаджиите на Военния съюз, които с подкрепата на мнозинството от партиите (и положителното неучастие на БКП) организират и провеждат преврата на 9ти юни 1923 година, който слага началото на близо тригодишен период на братоубийствена, вътрешна, ако искате, гражданска война. Това покушение отрежда по-голяма роля и на, в частност ако гледаме “Народния сговор”, на професор Александър Цанков- “Кървавия професор”... Останалото е, за наше общонационално съжаление, “история”...

Такъв край има един изявен талант като Греков- завършил право в Екс ан Прованс, успешен дипломат, изкарал множество назначения в чужбина през бурните години 1913- 1920 година. Юриста и политик Владимир Моллов9 (1873-1935), син на политика Димитър Моллов (виж предишната част), също е част от “Ляпчевата група”, която се влива в Дем. Сговор от Демократическата партия; участва в правителствата и преди войните и в периода 1926- 1931 година. Точно тези правителства на Ляпчев успяват да нормализират обстановката в страната, преди Ляпчев мирно да сдаде властта на Народния блок през 1931 година. Като министър на финансите в “Ляпчевите” правителства, Моллов работи за финансовото и икономическо стабилизиране на държавата и разкъсването на външната икономическа и политическа изолация чрез редица международни споразумения и сравнително изгодни парични заеми и отсрочки по следвоенните задължения. Освен изброените по- горе занятия, Моллов е и преподавател и български академик, завършил в Москва и специализирал в Западна Европа.

Както е видно, едно не може да се отрече- ярките личности на периода и тяхното образование оставят значителна следа в историята ни. “Генезиса” на образования български елит ще стане ясен от следващите редове.

Личността на Атанас Буров10 (1875-1954) също е тясно свързана с Ляпчевото „разбиране“ за политика и за нуждата от национален консенсус върху определени въпроси (най- висшата цел от които е- как да укрепим разклатената държавност и сплотим нацията в едно съдбоносно време?), парламентарно управление и помиряване на враждуващите „партизански“ интереси и избягване на рушащото нацията противопоставяне и насилие. Атанас Буров е виден дипломат, публицист, политик, финансист от буржоазната Народната партия (основана от Константин Стоилов и избегнала крушението на Прогресивнолибералите около войните), няколко пъти министър от 1911 до 1944 година. По време на засилващия се авторитарен режим на БЗНС проповядва смирение и спиране на противопоставянето град- село и буржоазия/еснаф- селяни/еснаф от страниците на “Слово”11. Играе голяма роля във всички правителствата на Ляпчев и има огромно влияние в тази група. Като външен министър работи за заемите от ОН, с които се разбива външнополитическата изолация на България. След възстановяването на парламентаризма и мирното предаване на властта в 1931 година, Буров е срещу преврата на „Звено“ от 19 май 1934 година и в следващото десетилетие е в опозиция на безпартийното управление и влиянието на Борис Трети, макар че позицията на Буров в политиката “се чува”12. Включва се в последните опити за разплитане на трагичния български исторически “възел”- правителството на Муравиев13 (в което представители са всички групи без ОФ, в която БКП разчита на решаващата помощ на опитните авторитарни превратаджии с десен оттенък от “Звено” и Военния съюз, начело с Кимон Георгиев, Дамян Велчев, Иван Маринов и други; тяхното решаващо участие е тема табу и в момента) от 02.9.1944. Този последен опит за “изваждане” на България от геополитическото блато, в което страната се намира от 30 години, обаче е твърде закъснял. След 9 септември, въпреки натиска, Буров се включва в опозицията на взимащата превес БКП. След интерниране, принудителен труд и скалъпен съд, Буров умира в затвора в Пазарджик в 1954 година.

Веруюто на Буров може да бъде лесно представено от няколко цитата и препоръчаната досега литература. Произхода на Буров и неговото образованиие са това, което определя неговия по-късен житейски път. Възхода на неговата фамилия е една много точна метафора на българското национално Възраждане, в което работливите и спестовни еснафи само за няколко поколения формират българската нация, изваждат българските земи от феодалния изток и доближават възродена България до примера за подражание на епохата- Европа14.

Роден в 1875 година в Горна Оряховица в семейство на търговец (дядо му е еснафлия), живота на Атанас Буров е олицетворение на развитието на младата българска интелигенция. Както първите поколения са еснафи и потомци на еснафи и дребни и средни търговци15, второто и последващите поколения са първите представители на истинската буржоазна интелигенция- икономисти, финансисти, банкери, преподаватели, лекари, военни, архитекти, инженери и така нататък и така нататък, образовани и подготвени в чужбина. Семейство Бурови са точен пример за тази социална еволюция на българската нация, която я доближава до развитите европейски държави в края на XIX век.

Между другото, ако се питате защо българската криза няма край и защо елита на страната е винаги на погрешната страна на историята след 1913 година, вижте какво е написал Буров в 1922 - една истински възрожденска позиция, и сега актуална актуална със своята демократичност, класически либерализъм и анти-авторитарност. Нека отрицанието на написаното по-долу- реалността на периода 922-944 година- да ни е “обица на ухото”:

 

".../Българската буржоазия трябва да/ влезне решително в ролята на ръководна класа в живота на страната. Да подчини своите съсловни интереси на общите интереси на народа и в създаване условия за общо благоденствие да намира задоволяване на своите интереси. Тя трябва да стане решителна съзидателка на материалната и морална култура в страната и носителка на всички прогресивни начинания. Тя трябва да гарантира политическите свободи и демократическия строй на народа си и оня минимум за обществена справедливост, без който няма съзнание за обществена солидарност. Българската буржоазия трябва да бъде решителен пионер за ПОВЕЧЕ ПРОСВЕТА и за привличане в обща СЛУЖБА на народа на българската ИНТЕЛИГЕНЦИЯ, като й осигури едно сносно съществуване. На всички добри воли и на всички полезни енергии тя трябва да даде простор да се появят и възможност да преуспяват в живота. Над всичко обаче българската отговорност трябва да КУЛТИВИРА у себе си СЪЗНАНИЕТО на историческата ОТГОВОРНОСТ, която носи пред народа си като съсловие, дошло в този исторически момент, за да запази самостойността ву и осигури правилното му всестранно развитие..."!16

 

Българските политици, повлияли на междувоенната епоха, са родени след 1865 година и израстват в следосвобожденските политически борби. Някои от тях, като Ляпчев и Александър Малинов, са представители на българските общности извън Княжеството. Александър Малинов17 (1867-1938) e роден в Пандъкли, Бесабарабия, тогава част от Руската империя. Завършва право в Киев и след връщането си в България е част от Петко Каравеловата консервативна 18 Демократическа партия. След 1903 година той оглавява партията и в следващите три десетилетия играе огромна роля в българската политика. Няколко пъти министър- председател и министър, Малинов действа решително в редица критични ситуации- Босненската криза от 1908 година, която проправя пътя за българската независимост, обявена в Търново през същия септември19; изважда страната от загубената Световна война чрез примирието от Солун и принуждава компрометирания Фердинанд да абдикира, за да се стабилизира страната и спаси независмостта на държавата; раздалечава се от управляващото с твърда ръка правителство на професор Цанков след 1923 година и наследява мирно Андрей Ляпчев като премиер след едни от последните демократични избори за един 60- годишен период- тези през 1931 година.

Никола Мушанов (1872-1951) 20 е последният демократично избран министър- председател преди 1990 година (на власт в периода 1931-4 година). Завършва право в Франция. Като представител на Демократическата партия участва, наред с Малинов, в управлението на страната в множество кабинети и е многократно министър в периода 1908-34 година. Между 1931-4 година е министър- председател от коалицията “Народен блок”, която продължава курса на Ляпчев и Буров към засилване на парламентаризма, нормализиране на вътрешнополитическата обстановка и излизане от международната изолация чрез балнсиране между Великите сили. Вътрешната и външната политическа обстановка обаче не позволяват на Мушанов, Малинов и от другата страна Буров (политически противници, но решително се противопоставят срещу разрушителното налагане на диктатура и насилие), да спрат надигащият се разрушителен екстремизъм в българската политика. Превратът от 19 май 1934 година е само прелюдия, реалното начало на грешките от периода 1941-1945 година. През 1944 година участва в правителството на “отчаянието” на Муравиев, свалено от преврата на ОФ, в която водеща и решителна роля имат “професионалните” превратаджии от Военния съюз и “Звено”. Останалото- налагането на еднопартиен БКП режим след 1947 година- е само възможно заради тази подкрепа. Подкрепа която илюстрира противоречията на епохата; подкрепа, която е логичния завършек на редицата политически грешки след 1911 година , започнали с увеличаването на правомощията на Фердинанд от Петото ВНС. Подкрепа, чието късогледство е видно сега и трябва да се признае. А колкото до Мушанов, след преврата той е просто неволен символ на крушението на стария елит- по времето на едноличното управление участва в спасяването на българските евреи; след това е член на Муравиевото правителство, за което незаслужено лежи в затвора 1 година. След 1945 година се опитва чрез Демократическата партия да разкъса модела на авторитарно управление, обаче грешките на миналото натежават и колелото на историята се е завъртяло необратимо заради стари, чужди “грехове”. След 1947 година Мушанов е изселван, интерниран и накрая убит в 1951 година.

Какъв е извода от това, ограничено, излагане на биографиите на някои от късните представители на възрожденския политически елит? На този важен въпрос ще отговорим в заключителните части на това изследване- обобщаващите и препоръчващи части седма и осма 21.

       
      30. 06. 14  година              Дрангов, Ботев и Добри

                     БЪЛГАРИЯ

 

1. Периода 1919- 1944 година е низ от грешки и несполучливи решения. Тази епоха въплъщава историческата трагедия на нацията през миналия век- грешките от междувоенния период още влияят на България, най- малкото като прелюдия на 9.9.44 и последвалите събития. Какво доведе до тези събития? Дали причината е късогледството на елита, вътрешнодържавните борби, геополитическата действителност в Европа или комбинация от трите? Отговора на този въпрос е и разковничето на предишните, днешни и бъдещи кризи в българското общество и един възможен отговор ще бъде даден в частите шеста, седма и осма на тази статия. Нека всеки да се замисли за историческите грешки, тяхното влияние върху настоящето и факторите, които влияят негативно върху миналото и настоящето. Само така ще избегнем повторение. Всеки има право на мнение за миналото, не само занимаващите се с история. Очакваме Вашите предложения в блога.

2. http://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%90%D0%BD%D0%B4%D1%80%D0%B5%D0%B9_%D0%9B%D1%8F%D0%BF%D1%87%D0%B5%D0%B2

3. Нищо не може да оправдае неконституциоония, превратаджийски произход на Демократичния сговор., организация която обединява общо- взето всички обществени сили срещу управлвението на БЗНС. До септември 1923 година обаче, авторитарния стил на земеделците настройва срещу тях и умерените среди на буржоазията, и нелегалните групировки вляво и вдясно като Военния съюз, ВМРО и дори БКП. За собствено мнение виж http://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%94%D0%B5%D0%BC%D0%BE%D0%BA%D1%80%D0%B0%D1%82%D0%B8%D1%87%D0%B5%D1%81%D0%BA%D0%B8_%D1%81%D0%B3%D0%BE%D0%B2%D0%BE%D1%80

4. http://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%9D%D0%B0%D1%80%D0%BE%D0%B4%D0%B5%D0%BD_%D0%B1%D0%BB%D0%BE%D0%BA

5. http://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%90%D0%BB%D0%B5%D0%BA%D1%81%D0%B0%D0%BD%D0%B4%D1%8A%D1%80_%D0%93%D1%80%D0%B5%D0%BA%D0%BE%D0%B2

6. Защита на парламентаризма, виж за едно може би пристрастно мнение

7. Като например настройването на буржоазията, армията, ВМРО и БКП срещу себе си.

8. Тази трагедия е поредния пример за, може би, късогледството и вродената склонност към диктат на посредствения български елит, във всичките му цветни превъплъщения.

9. http://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%92%D0%BB%D0%B0%D0%B4%D0%B8%D0%BC%D0%B8%D1%80_%D0%9C%D0%BE%D0%BB%D0%BB%D0%BE%D0%B2

10. Виж и, освен споменатите цитати по-горе, и избраните цитати в края на тази книга: http://www.helikon.bg/ebooks/791/-%D0%90%D1%82%D0%B0%D0%BD%D0%B0%D1%81-%D0%91%D1%83%D1%80%D0%BE%D0%B2.-%D0%91%D0%B0%D0%BD%D0%BA%D0%B5%D1%80%2C-%D0%BF%D0%BE%D0%BB%D0%B8%D1%82%D0%B8%D0%BA%2C-%D0%B4%D0%B8%D0%BF%D0%BB%D0%BE%D0%BC%D0%B0%D1%82_10000000000133.html

11. Пак там.

12. За информация за “последния акт” на трагичните български години 1913-1944 година, виж нецензурирания дневник на Богдан Филов, който в крайна сметка е единствения добър източник от първо лице за едноличното управление на България след 1938 година (и незавидните резултати от него, по наше скромно мнение).

13. Виж за собствено мнение http://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%9F%D1%80%D0%B0%D0%B2%D0%B8%D1%82%D0%B5%D0%BB%D1%81%D1%82%D0%B2%D0%BE_%D0%BD%D0%B0_%D0%91%D1%8A%D0%BB%D0%B3%D0%B0%D1%80%D0%B8%D1%8F_(61)

14. И то без значителни социални трусове. За социологическия анализ на историята и нацията ни - виж Хаджийски, изключая марксистките му препоръки. За добро или лошо (лошото е неспособността на тоя доморасъл елит да се справи с предизвикателствата на 20ти век) това развитие “обяснява” редица по- нататъшни събития, та до наши дни.

15. Пак Хаджийски говори за инвестирането в образование на новата национална буржоазия, след изчезването на османските пазари. Нека да отбележим нещо обаче за всички, които ще четат Хаджийски- за нас не “историческата необходимост на социализма” доведе до периода 1944-1989, а грешките (след 1911 г.) на точно тоя елит; елита “загуби” нацията като създаде политически институции, които позволиха съсредоточаването на властта в няколко души, и точно това съсредоточаване НЕ позволи на елита като цяло да вземе адекватни решения в едно наистина трудно историческо време. След това, точно тези грешки 1911-8 година доведоха на власт авторитарното ляво и авторитарното дясно, впрочее до 1947 година една и съща групировка. Тоест, резултата е един- тоталитарен гнет, но той не се корени в буржоазното устройство на страната и нейните икономически институции след 1878 година. Просто елита (а и нацията) не успяват да реагират на предизвикателствата на 20ти век. Риторичен въпрос- време ли е тогава да се поучим от този опит...?

16. Както отбелязохме, противопоставянето и противоречията обуславят междувоенния период от българската история, като след години на идеологически- обосновано тълкуване на историята е време всеки от нас, особено младите, да си изгради мнение за случилото се в миналото и влиянието на тези личности в нашата действителност. Например, макар че Буров е “за” парламентарно управление и политическа умереност, след 1922 година подкрепя действията на опизицията срещу Стамболийски.

17. http://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%90%D0%BB%D0%B5%D0%BA%D1%81%D0%B0%D0%BD%D0%B4%D1%8A%D1%80_%D0%9C%D0%B0%D0%BB%D0%B8%D0%BD%D0%BE%D0%B2

18. По Симеон Радев. За идеологията и веруюто на Каравелов виж “Строителите”. Повечето от партиите- наследници на голямата следосвобожденска Либерална партия обаче са с подчертана либерално- демократична, прогресивна идеология, дори до демагогско и популистко ниво- например първите правителдства след 1879 година. Нищо изненадващо като се счете настроението сред възродената нация. Сравни с авторитарния и пирамидален стил на управление и политиканстване и на съвременните български партии.

19. Едно съществено събитие обаче определя бъдещето и поставя основите на трагедията от 1934-44 година- разширяването на княжеските правомощия и обсебването на власт от страна на Фердинанд ще доведат до геополитическите грешки от периода 1913- 15. Подготвяйки страната за кулминацията на Вързраждането- Балканската война, Малинов и въобще политическия елит позволяват чрез конситуционни промени от 1911 г. да нарушат баланса на властта в Царството. Грубата политическа грешка (която за нас е първоизточник и на националните катастрофи, и на военните преврати, и на 9.9. 44) прекратява “българското чудо” и възходящото развитие на нацията след 1762 година. Последствията от тази грешка, както казахме, все още се усещат и в съвременна България.

20. http://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%9D%D0%B8%D0%BA%D0%BE%D0%BB%D0%B0_%D0%9C%D1%83%D1%88%D0%B0%D0%BD%D0%BE%D0%B2

21. Какво мислите за нашата селекция на личноти- противоречиви ли са те и какво трябва да извлечем като поука от историческия ни опит? Какво предизвиква кризата след националните катастрофи и, въобще, тази криза свършила ли е? Очакваме Вашите коментари в блога.




Гласувай:
1
0




Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: prosveshtenie
Категория: Други
Прочетен: 76782
Постинги: 44
Коментари: 20
Гласове: 14
Архив
Календар
«  Ноември, 2017  
ПВСЧПСН
12345
6789101112
13141516171819
20212223242526
27282930