Дойде новото хилядолетие, уж с нови очаквания, стремежи,желания.Но всъщност, всичко си беше постарому – мисленето и поведението на българина не се бяха променили много от последните 10-11 години на предишния век. Дори напротив – положението беше станало още по-тежко. Загубата на националната идентичност достигна невиждани размери. Този процес, активно подпомаган от съвременната българска култура и телевизия, се задълбочава все повече. Националният ни идеал беше останал някъде зад грозния и непревземаем връх на Миналото, а нямаше и никакви положителни изгледи той да се актуализира, без да се свързва с материални придобивки, кариерно развитие и изкуствено създадени начини и стандарти на живот от примерната Чужбина. Образованието продължаваше да се реформира в правилната посока. Скоро то щеше да отговаря максимално добре на нуждите на строгия Бизнес, същевременно продължавайки да създава и отглежда едни осъзнати и разумни личности ,мислещи критично и аналитично и робуващи на нещо различно от така необходимите за времето професионални и личностни Успехи. Вярата продължаваше да се поругава – Бог вече имаше много имена и се радваше на много определения, а Светият храм се бе превърнал в едно добре работещо акционерно дружество, търгуващо с всичко, но въпреки това молещо съвсем искрено Божията помощ и милост във всеки един момент.

Семейства се разпадаха със стряскаща бързина под напора на модерните ценности, превърнали в демоде всякакви стари традиции, вярвания, постулати. Продължаваше върлото неосмисляне и неразбиране на истинските стойности на Вътрешната свобода, Човешкото достойнство и самоуважение, личностната промяна и израстване , уроците от Миналото, безкористното състрадание и солидарност. Нямаше време за истински осъзнат патриотизъм и желание за някакво Просвещение. Все по-модерни ставаха всякакви викове, свързани главно с европейските, но и със световни тенденции във всеки един аспект на обществения живот, както и с принципите и политиките на така важните за нас и приятелски настроени към нас евроатлантически братя. Демокрацията бе почитана и разбирана от всички – все едно ние не бяхме копелета на комунизма и все едно в историята ни сме имали някакви демократични тенденции, нещо по-различно от тоталитарни, авторитарни и патримониално-теологични режими на управление. А и тук демокрацията бе само някаква тромава процедура, но не и начин на живот – нямаше как да бъде другояче с такъв демос. Хората толкова сериозно се бяха вглъбили в материалното и кариерното, че напълно бяха забравили какво е бъдеш истински щастлив, без да се опитваш да станеш изкуствено-радостен, изпълнявайки заповедите на обществената нормалност и динамичното време. Любовта бе станала една добре сключена сделка между личности,искащи да са заедно и да се обичат,без това да пречи на професионалните им амбиции. Защото пречки от подобен род нараняваха неимоверно много целеустремения, работещ и мислещ модерен българин. Несправедливостта тържествуваше отдавна. Човеконенавистничеството- също.

Надеждата за нещо по-добро, уж умираща последна, лежеше смъртно ранена на пода на сгрешените дебати и личностното бездушие още преди да се е родила. Твореше се на сила и по задължение, с ясното съзнание какви са желанията и потребностите на публиката.

Националната малоценност нарастваше с всеки изминал ден, а с нея и вечно непризнаваната и прикривана човешка самота. Болни амбиции на деца, родители и цели родове образуваха съвременната „Градушка“ – градушката на времето. Една ,че две, че три усилни и безпаметни години… Лидерите се гледаха с подозрение повече ,отколкото е било във всяко едно предишно време, смелите и умните се обявяваха набързо за комплексирани и вечно неразбрани интелектуални и волеви самотници ,месианството се бе превърнало в самоубийство, взаимопомощта в химера. Психотичното деструктивно съмнение във всичко създаваше грешното впечатление , че българинът има някаква смислена и добре аргументирана лична позиция по важен обществен въпрос. Всички бяха станали експерти по всичкология. А всъщност,истината беше друга – неаргументирани, чужди, банални и безсмислени мнения се показваха от всеки като някакъв полов орган, подаван и продаван на безценица.Мислеше се малко, чувстваше се още по-малко. Публичното пространство заливаше аудиторията си от умно говорене, а самата аудитория не искаше да се отдели от удобното куку на клозетните страсти. Журналистика не съществуваше, истински дисиденти също. Циците на свободата се целуваха като някакви възрожденски револвери от съвременните бунтари. Погледът беше насочен напред, умът имаше грешни планове и представи за бъдещето, а нагоре дори не се и поглеждаше, защото се знаеше,че Истината заслепява и наистина е страшна. Виенето на фъфлещото незнание бе достигнало умопомрачаващи размери.

Политическите и управленски елити на страната продължаваха безнаказано да се гаврят с народа си ,но пък и последният не искаше и не можеше да разбере, че всичко,което става в тази държава всъщност е негова проекция. В никакъв случай не се толерираше замислянето на човека за собствените му недостатъци и вариантите за тяхното свеждане до минимум. Но съветници за всичко имаше в излишък. Парите бяха станали синоним на Успеха, а неговото назоваване отдавна бе рамкирано и капсулирано в някакви стереотипни и малоумни представи за това кои са важните неща в многообразния живот и кои правят обикновения човек успял такъв. Обвиненията в посевместен маскарлък се сипеха като из ведро, опитващи се да легитимират пълните с екзистенциална празнота съзнания, умове и души на обвинителите. Предположението бе новата истина, непроверената информация– новият факт. Хората дори не се замисляха да променят предпоставките, за да очакват различни резултати. Те не искаха и да разберат, че промяната започва наистина от тях – простите клишета на историческия опит и знанието биваха приемани за ненужна даденост от авангардните богоборци. И така,времето си летеше,а българите се успокояваха, че време има.

В една подобна обстановка много нашумя процесът на обикновенизация. Обществото изведнъж осъзна, че не е много правилно да познава великите ни исторически личности през призмата на свръх идеализациите ,защото така се отдалечава много от тяхната истинска същност и техния истински принос за Родината. Не бе правилно Ботев и Левски да се преподават на малките ученици едва ли не като някакви богове от Олимп или пък като братя на митичното чудовище от Лох Нес. На обикновения българин му бе необходимо да усети човешката близост на тези личности, за да може да се успокои, че те не са били кой знае какви Богове и уникати по своето време и че той едва ли не може да бъде като тях .

И така се започна раздаването на вересия на едни послания,свързани с осъзнатата и толкова необходима обикновенизация. Българинът знаеше,че е обикновен и "нормален". Той мислеше нормално, живееше нормално, обичаше нормално, помнеше нормално, четеше нормално, чувстваше нормално, протестираше нормално – един "нормален", обикновен и уж безпроблемен свят. Всичко при него беше в границите на нормалното. Той обожаваше умереността и нормалността. И нямаше как да приеме някой луд или нещо лудо. Лудостта за него беше непозната, въпреки че често си припомняше безсмъртната реплика на чорбаджи Марко от „Под игото“. И така, като не може да стане като историческите личности, ще направи така, че те да станат като него, за да може да е спокоен и да ги разбира в света на своята нормалност – ето това бе сърцевината на обикновенизацията. А тя не бе опасна,защото както знаем ,българинът никога не е краен в своите мнения, никога не поставя общи знаменатели и никога не е застрашен от ударите на свръх идеализациите.

И така,съвсем резонно, в утрото на новото хилядолетие, проявлението на неговия дух в България и разгарящия се процес на обикновенизация у нас, започнаха да се състоят множество срещи между великите ни исторически личности и съвременните такива ,които също очароваха по един или друг начин със своето неподправено и истинско величие и любовта си към Родината.

Една от тези срещи се състоя в село България.

Апостол Съвременников седеше в един тузарски ресторант в центъра на селото,когато към него се приближиха двама души. Те бяха като сенки – сякаш идваха от един друг свят и не можеха да намерят мястото си в този .Единият от тях се казваше Христо Ботев, а другият – Васил Левски. Бяха тръгнали към масата на Апостол, защото всички места по всички ресторанти в селото бяха заети, а те искаха да седнат и да поговорят за България .Искаха да усетят атмосферата на съвременните механи ,в които, те много добре знаеха , поне от близкото минало, че има идиоти, но и в които песента и пиенето като психологически символи обединяваха още повече единомислещите. Само до Апостол имаше две свободни места и те решиха да се възползват.

Г-н Съвременников отначало се изненада от приближаващите се непознати, въпреки че те изглеждаха досущ като нормалния българин (просто така бе прието за нормално) – с евтини, но ефектни дрехи ,тъпо изражение и лицемерен поглед. Но после се поокопити ,и точно когато Христо и Васил се бяха приближили до него,каза :

- Опа, здравейте. Познаваме ли се ? Защо идвате към моята маса ?

Двамата мъже се стреснаха малко от показаната „вежливост“, но Ботев отговори:

- Не ни ли познавате ?

Апостол се зачуди, опита се да раздвижи трите останали гънки в неговото сиво вещество, и отговори тъпо и гръмогласно, може би за да прикрие леко прокрадващия се срам:

- Не бе, откъде да ви познавам, какви сте вие ? Чувал съм за някакви историци..ааа..така де, исторически личности с тези имена, ама не може да сте вие ! Вие сигурно сте някакви лъжци и измамници ! Какво искате, бе ? Пари ли ? Или искате да ми ядете от храната и да ми пиете от пиенето ? Аз тях си ги пазя, я ги виж ти, маскари с маскари !

Новодошлите едва преглътнаха този отговор. Но въпреки това, Христо отговори :

- Не, господине. Едва ли ни познавате. Ние бяхме мъртви; и то не само във физическия смисъл на думата – беше мъртва паметта за нас, с нас си отиде един свят, който остана недоразбран, недооценен, че дори на моменти и подиграван...Искаме да разберем и какво се случва като цяло с живота в нашата мила Родина. Просто искаме да седнем в една съвременна механа, да си поръчаме по чаша хубаво нашенско вино и да си поговорим за България. Пообиколихме малко страната и натрупахме впечатления – имаме какво да си кажем. Не намерихме други свободни места по механите ,само тук видяхме, че има такива. Затова дойдохме при вас. Нали можем да останем ? Няма да ви пречим,просто ще си поговорим малко.

На Апостол Съвременников тези думи му дойдоха количествено и качествено в повече – като всеки "нормален" и обикновен българин, той мразеше всичко сложно.Ненавиждаше многословието ,интелекта и възпитанието. За него тези, които използваха подобни неща, бяха едни маскари, които искаха да прикрият простотията си зад някакви клиширани думи и поведения. Те винаги лъжеха и почти сигурно участваха в някакви задкулисия. Абе чорбаджии-изедници от класа ! Че и защо да вярва на някакви авторитети, на самонарекли се „умни глави“? Всеки "нормален" българин обичаше да говори без да мисли много-много, по експресивно и патетично. Всеки "нормален" българин не признаваше и авторитета, благородния примев. Въпреки всичко, след първоначалното смущение от чутото, Апостол се сети нещо – видя се по неговото глуповато изражение с приповдигнати черти, което винаги придобива нормалният българин, когато се сети за нещо велико, мислейки че никой друг преди него не се е сетил за същото. Той продума :

- Аааа, сетих се сега кои сте, бе. Христо,ти нямаше ли някаква стихосбирка бе, брате ? Аааа, хитрец си ти ! Колко я продаваш едната стихосбирка, а ? Сигурно ще си и турил поне 15-тина лева, хитрец си ти ! Защо не отидеш на панаира на книгата, бе ? Там ще ти представят новата стихосбирка, ще попродадеш бройки, ще дадеш някой автограф – барем станеш по-известен от тоя Сиромахов бе ! Хаа, как се сетих аз ! А ти, другия, Васил Левски, нали така ? И за тебе се сетих ! Май беше известен с това,че навремето си правил някакви...комисии, а?! И ти си големец явно? Хмм,и ти си не по-малък хитрец от приятеля ти Христо ! Как си ги въртял тея организации,а ? Отдека взимаше пари ? КОЙ те предложи? Кой те финансираше ? Европейският съюз или някой друг ? Знам ги аз тия номера бе ,казионни организации си правил ти ! Сигурно си крадял я ДДС ,я нещо друго, те схемите са ми ясни на мене ! Къде ще ги обясняваш ти тея работи на бай ти Апостол ! Че какво толкова сте направили вие, бе ? И после питат дали ги познавам- самозванци... Защо ме лъжете ? Защо ми се правите на велики ? Че вие сте правили това ,към което се стреми всеки българин – успявали сте, материално обезпечение сте постигали ! С какво сте по-различни от нас ? Дошли да ми говорят тука глупости Вас никой не ви помни, даже аз едвам се сетих за вас…

- Вие май не разбирате, господине, чакайте да ви обясня за какво става въпрос.. – опита се да прекъсне монолога на Апостол Левски.

- Не,нищо не искам да ми обяснявате !

- Чакайте,г осподине, успокойте се малко, нека ви обясним… - направи опит и Ботев.

- Не,казах, че не искам да ви слушам ! Маскари с маскарите ! Седнали да ме лъжат тука ! Аз мразя да ме лъжат ! Когато ме лъжат, почвам да протестирам, да търся правата си ! Аз на никого не позволявам да се гаври с мене ! Ние апостоли ли сме днес, или мишоци ? Ама понеже съм разбран, да не кажете,че съм проклет, ще ви позволя да останете на масата ми. Само говорете по-тихичко, без да ми пречите, защото след малко ще пуснат „народното за душата“...

Апостол се беше разгневил. Все едно щеше да тръгва на първи и последен бой за свободата на Родината си .Той беше като всички нормални и обикновени българи. Когато някой се гавреше с тях, те не можеха да търпят .Винаги протестираха ,винаги изразяваха себе си.П равеха го емоционално, по експресивен начин,н о винаги с малко аргументи – толкова им бяха възможностите. Но те не искаха и да имат повече такива,з ащото това моментално щеше да бъде сметнато за някаква лудост, и тогава – край с удобния живот в „нормалността“ и обикновенизацията.

Гостите обаче не очакваха този развой на събитията. Явно имаха други очаквания от наследниците си.

- Ами добре, благодарим за проявеното разбиране, няма да ви пречим – каза Ботев. Само последно – ще ми обясните ли какво е това Чалга ?

-Оле, Боже мой ! Как няма да знаете бе, че вие в кой век живеете ?! Чалгата е една хубава музика, кючеци се въртят на нея ! Слушат я всички в селото.

-Аха. А нашенската народна музика не се ли слуша ? Тя наистина е прекрасна, извира от дълбините на българската душа ! – каза Ботев, реещ се в мислите си.

-Ха-ха-ха, Боже мой, помогни ми, Боже , да изтърпя тея простаци ! Каква нашенска народна музика бе, прости ми човече ? Няма такива работи. Нашенска си е само чалгата и толкоз. Вие наистина в кой век живеете ? Не сте в крак с времето май ! Айде по-добре си говорете тихо двамата ,без да ми пречите и без да задавате глупави въпроси.

Апостол Съвременников беше като всички останали нормални и обикновени българи. Той познаваше добре духа на времето и усещаше много добре кои неща трябва да са модерни и кой да не са на мода. А като всеки "нормален" българин, Апостол знаеше прекрасно ,че няма смисъл от постоянно връщане назад във времето – пито- платено и толкоз .Нямаше толкова голям смисъл и бъдещето – важното беше тук и сега да се действа да се живее криво- ляво и да се успява- дори на всяка цена ! Г-н Съвременников, също като всеки "нормален" и обикновен българин, знаеше,че нищо не е вечно и че нищо не е универсално. Той с погнуса слушаше бълбочи на подобна тематика.

Ботев и Левски осъзнаха, че няма защо да се занимават с Апостол Съвременников – той, поне според тях, не можеше да разбере нищо. Затова почнаха да си говорят, да обсъждат какво е положението в свидната им България. Говореха за Просвещението, като и двамата бяха на мнение, че то е от основополагащо значение за развитието на нацията и промяна на начина на живот и мисленето на българина . И двамата осъзнаваха, че без знания и готовност да направиш нещо за Родината, си изгубен и водиш един непълноценен живот. И двамата разбираха, че това е най-големият проблем на България – бяха обиколили големи части от страната , бяха се запознали със неграмотността и знанието, влизащо в границите на това, което трябва да се знае, нищо повече. И двамата виждаха, че голяма част от зловредния манталитет на робството е още жив и в „свободна“ България.

И двамата бяха наясно,че сегашната образователна система в България манипулира българите, като им предлага уж повече възможности за професионална реализация ,но същевременно с това и ги оскотява повече,п ревръща ги в немислещи, нечувстващи и нежелаещи да се просвещават личности. А това убиваше всякакво дисидентство. Можеше да убие и всяка потенциална борба ,още преди да е започнала .А това означаваше,че всяка Битка за България е загубена. Същевременно на Левски и Ботев им бяха странни феномени като „материалната обезпеченост“, „професионалната реализация“ и „образованието, отговарящо на изискванията на бизнеса“. Но въпреки това се опитваха да се нагодят към модерните времена ,опитвайки се да ги разберат, за да могат да осъзнаят къде са проблемите и какви са решенията. Те и затова не съдеха Апостол Съвременников – не защото не им беше болно, а защото вече бяха разбрали, че нормалният и обикновен съвременен българин протестира само експресивно ,без аргументи, пенейки се. Но „нормалният“ и обикновен българин винаги хиперболизираше, когато говореше за времето историята – сякаш за него всичко се беше случило преди 2000 години. И продължаваше да смята,че има време – има време да се оправи Българията.

Докато Ботев и Левски си говореха за Просвещението, Апостол ги дочу, и отново се намеси, този път видимо раздразнен. Все пак той беше като всички обикновени и „нормални“ българи. Те не обичаха да слушат и да попиват какво им казват по-умните от тях, онези простаци – лудите. Те не обичаха да им дават акъли, но нямаха нищо против да ръсят такива постоянно. Те не знаеха как да зададат правилните въпроси, за да получат необходимите отговори. И нямаше откъде да знаят – нито бяха възпитани добре, нито имаха здрави семейства, нито вярваха в нещо стойностно и непреходно, нито успяха да се научат да мислят и разсъждават самостоятелно по време на образованието си. Те не обичаха да са разумни и да водят рационални спорове. Затова се опитваха да компенсират с безсмислени, но според тях, много въздействащи на опонента викове.

- Абе, братлета, слушам ви тука какво си говорите от 10-15 минути – та вие сте неповторими глупаци, бе ! Аааа ! Може ли такова нещо ? Какво Просвещение, какви рационални и критични мисли, бе, аркадаши ? Тука в нашия век, в новото хилядолетие, вече не е така, както е било по ваше време ! Тука вече децата учат за специалисти, учат,за да взимат повече пари, бе ! Нима това не е най-важното ? Пазара,пазара – за него трябва да са достойни те. И така,като са добри специалисти, ще са добре и за България ! А ви тука ми говорите някакви си глупости ! Боже, боже мой. Ядосвате ме, ама сте ми и смешни. Даже малко ме и забавлявате ! Келнер, я дай тука на бай Христо и бай Васил по една ракия от мене ! Халал да ви е ! Луди хора, Господ ви пази...

Левски реши да се опита да установи какъвто и да било смислен диалог с Апостол отново:

- Добре, господине. Ние сме от друго време, така е. Смисълът на образованието , на „четмото и писмото“– то трябва да възпитава и други неща , така както беше видно през Възраждането. Защо все чуваме тука от вас, съвременните българи,з а някакъв си терминал 2 ? Разбрахме, че оттам се напускала Родината. Не е ли това бягство от отговорност ? Разбрахме, че получават и по-малко пари тук. Но това ли пък е най-важното ? Ами обичта към Родината ? Ами нуждата на народа ? Ами националната идентичност ? Защо всеки мисли за себе си и никой за България ?Ами българските интереси ? Къде отиват те ? Какво правите вие с разумните, интелигентни и морални хора ? Защо няма истински „светци“ и достойни лидери ? Има ли наистина абсолютно безкористни българи, които да искат наистина да направят нещо за Родината ? Какво става с младите ? Ами с техните родители ? А с вярата ? А с борбата ? А със светия храм ? А с надеждата ? Къде е солидарността, къде е взаимопомощта между вас ? Не разбирате ли, че всичко зависи от вас, а не от някой друг ? Докога ще бягате от себе си ? Опитвам се, драги ми господине, да мисля като вас, съвременните българи, но признавам си – много ми е трудно. Въобще не е логична и смислена тази вашата модерност ! Вие наистина сте забравили какво е България ! Залисвате се само по Чужбината и търсите ненужния ви келепир ! А тук кой да остане ? Кой да поеме отговорност ? Кой да повярва ? Кой да се опита да се бори за нашето отечество ? Кой да помисли за България ? Кой да направи поне едно нещо в живота си, което да не е за задоволяването на лични цели, а за благото на Родината ? Кой ? Какво ще остане от България след 20, 30 или 50 години ? Да не мислите,ч е ние навремето имахме постоянно как да ядем ? Не,нямахме,но имахме нещо много по-важно – свободата като състояние на духа. Защото именно тя е разковничето на всяка промяна и най-добрият аргумент на всеки бунт .Безкрайно съм разочарован вас, нашите наследници ! Много ме боли…

Ботев осъзнаваше болката на приятеля си, защото изпитваше същото. Той се изправи заедно с Левски, когато последният реши,че трябва да си замине. Двамата повече не можеха да останат тук. Апостол дори не можеше да вдене какво значат думите на Левски, камо ли можеше да реагира по някакъв начин. Той все пак беше "нормален" българин. Този път обаче дори нямаше сили да почне да се пени.

Гостите си тръгнаха. Докато въвряха по главната улица на село България всички ги одумваха – те бяха единствените, които решиха да си заминат толкова рано от кръчмите и ресторантите ,като рискуваха да изпуснат голям купон. Защото обикновеният и "нормален" българин знаеше как да се забавлява истински . В това отношение той вече бе цял европеец.

Повече никой не видя тези двама странници. Нощта премина бързо,а същото нормално и обикновено село България посрещна поредното посредствено утро. Но въпреки това време имаше – време, в което селото да се оправи.

Ботев